Духless

Легнах на моста, свалих сакото си, сложих го под главата си и запалих цигарата. Вдигнах ръката си с горящата запалка, погледнах пламъка й, а после затворих очи. Много забавно, като цветни стъкълца в детски калейдоскоп, пред очите ми се понесоха най-различни хора и събития. Всичко започна от момента, когато двамата с приятеля ми Тимур като десетгодишни момчета, облечени с жълти тениски с надпис „Ринг“, играехме на футбол в училищния двор, въобразявайки си, че сме бразилци. Играехме много технично и вдъхновено като истински футболни магьосници. След това аз стоях на „Стари Арбат“ зад една сергия, отрупана с матрьошки и атрибути на съветската военна униформа. Усещах в юмрука си смачканите банкноти долари, които исках да мушна в облегалката на стола, но кой знае защо не можех да намеря дупката. След това пиех от бутилката „Съветско шампанско“ на абитуриентската си вечер в концертната зала „Русия“, където бяха събрали абитуриенти от различни московски училища за „последния празник на детството“, макар че наоколо не миришеше на никакво детство, а на алкохол, на хормони и на приближаващото време на всеобщия разврат. И ето ме отново в чуждото жилище в Югозападна Москва. А в стаята лежаха полуразсъблечени мъжки и женски тела, премесени с фасове и празни бутилки, а аз ставах — много слаб и изтощен, омотавах една кърпа около бедрата си и отивах до висящото в стаята голямо огледало. Огледалото отразяваше пепелявото ми на цвят лице и леглото с двете момичета от съседната група, от което току-що бях станал. И всички бяхме студенти втори курс, и всички изведнъж бяхме много пораснали.

И ето, че обличах сакото си, вземах куфара в ръка и се готвех да замина за първата си командировка в Париж. И майка ми се сбогуваше с мен на вратата и ми казваше непременно да й се обадя, когато кацна. И аз й кимах, уверявайки я, че ще постъпя точно така, макар че веднага след като пристигнах, забравих за това. От този момент нататък лицата на хората, които ме заобикаляха като панорама, и всички диалози изчезнаха, сменяйки се с астрономическа скорост. Аз спях в празния вагон на метрото, стоях клекнал и слагах сняг на разбития си нос, бях се излегнал пиянски на задната седалка на мерцедеса и гледах неоновите светлини на среднощния град, купувах си дрога от негрите в Париж, стоях пред огледалото в банята и разглеждах синините на дясното си рамо. Виждах рижавата Лена, която ме наричаше през плач свиня, след това погребението на моя състудент плавно премина в сватбата на най-добрия ми приятел, после видях Галина Григориевна — майката на Маша, с която живях три години и която ми каза, че на моята възраст човек би трябвало да е по-сериозен. След това се появи откриването на клуб „Zeppelin“ и много познати лица, след това седях на стадиона около метро „Речна гара“, късах бандероли и броях долари, после шмърках кокаин в тоалетната на някакъв ресторант, после се прегръщах с промоутъра Саша, чието лице рязко се превърна в лицето на татарката Елвира, която чуках също в тоалетната, придържайки входната врата с левия си крак, тъй като някой непрекъснато се опитваше да влезе и всичко това толкова ми писна, а кракът ми така ужасно изтръпна и ръцете ми толкова се измориха, макар да разбирах, че не мога да пусна нито жената, нито вратата. Интериорът на тоалетната плавно премина в бутик „Gucci“ в Третяковския пасаж, където говорех по мобилния с Юля, жестикулирах отчаяно и се опитвах да й докажа нещо. Излязох от бутика и се озовавах на булевард „Невски“ до Халите. На отсрещната страна на улицата, до кафене „СССР“, стоеше Вадим и ми махаше с ръка. А след това се появиха всички едновременно. Баба ми, която ме питаше дали съм платил телефона, дребното ченге, което ме залови в тоалетната на онова кафене и което взе от ръцете ми квитанциите за платения телефон, Юля, която седеше в „Шатрата“ с тъжни очи заедно с Кондратов, който гледаше изненадано плаката с Джеймс Бонд, стрелящ с пистолет с дълга цев по царевичните зърна, Миша от Питер, облечен като сервитьор, който вдигаше сребърния капак от блюдото, в което лежеше том на Достоевски, промоутърите Саша и Миша, които брояха пари (и двамата бяха застанали с гръб към мен, тъй че не виждах лицата им, но бях сигурен, че това са те). И дебелата семейна двойка в хипермаркета „Ашан“, и смешният, тежащ 120 килограма мъж, който пиеше кафе, облечен с червена тениска с надпис „HURGADA DIVERS“, макар на всички да беше ясно, че той не е никакъв „дайвър“, а просто един мазен мухльо, който прекарва всичките си отпуски в Турция на екскурзии с намаление. И отново виждах себе си да посрещам Юля на някаква железопътна гара. Пушех нервно и я гледах с насълзени от вятъра очи, а тя вървеше насреща ми, облечена в нещо червено, и ми се усмихваше. И веднага се появи летище „Шереметево-2“ и аз седях на червения куфар преди дванадесет години. Май че бях закъснял и не заминавах за пръв път в никакъв Париж, а просто се канех да се обадя вкъщи…