Духless

Сънувах, че се намирам на спирката „Театралная“ на метрото, където се бяха събрали всички жени, с които съм имал що-годе сериозни отношения и дори съм живял заедно с някои от тях. Всички, към които бях изпитвал нещо като любовно чувство. А освен това те се бяха събрали едновременно, защото този номер го бях скроил аз, определяйки среща на всяка от тях. Но сега това не ме радваше и видях, че всички ме забелязаха едновременно и вече нямах никакъв изход и единственото, което ми се щеше, бе да скокна в първото влакче, което пристигне, и час по-скоро да изчезна оттук. Но за мое нещастие влакчетата кой знае защо преминаваха през „Театралная“, без да спират, и то в двете посоки. Така изминаха пет или десет минути и всички мои жени постепенно се приближиха към мен с усмивка и най-после аз се обърнах и тръгнах нагоре по единствения ескалатор, който се движеше. След това минах през някакъв преход, отново се озовах на ескалатора, слязох долу и пак се озовах на „Театралная“, където отново ги видях. И изминах същото разстояние по ескалатора още два пъти и отново се оказах на перона на спирка „Театралная“. И всички мои жени стояха на същите места с лица, на които бе изписано неоправдано очакване за нещо голямо. А по ескалатора слизаха двама милиционери и ме гледаха съсредоточено. И в този миг в мен се породи абсолютното усещане за затворен кръг и за някакво глупаво, но в същото време ужасно нарушение, което бях извършил. И дори насън разбирах, че всичко това е пълна измислица и се ужасявах от това как може да сънувам такива глупости. А в това време милиционерите се приближиха и единият от тях ми подаде сладолед, но аз знаех, че в никакъв случай не бива да го взема. Но също така знаех, че няма къде да избягам и че те при всички случаи ще мушнат сладоледа в ръката ми или в джоба ми. И ме обзе чувство на пълна безизходица, и не можех да разбера как съм пропуснал факта, че сладоледът вече е забранен. И се страхувах и от това, че не бях в час, и от това, че не знаех какво трябва да направя и какво трябва да отговоря на тези ченгета. И в този момент се събудих. По коридорчето между седалките минаваше една продавачка и предлагаше на всички сладолед във вафлени фунийки и ескимо. Изчаках я да излезе от вагона и затворих отново очи. И този път заспах, без да сънувам. В пълна тъма.

Събудих се окончателно. Влакът отново беше спрял. Дори имах чувството, че влакът изобщо не беше тръгвал от мига, в който заспах. Погледнах часовника на съседа си — беше девет часа вечерта. Бях спал девет часа. Станах и излязох от вагона. Пред очите ми се разкри типична малка гаричка или някакво селце. Наоколо се стелеше море от зеленина и се виждаше малката сграда. Опитах се да разбера името на гарата, но не видях никаква табела с надпис. Всъщност какво значение имаше?

В това време мотрисата, която ме докара дотук, потегли. Тръгнах да се разхождам по перона и започнах да се оглеждам на всички страни. Точно пред мен беше сградата на гарата и автогарата с два сектора и няколко закъснели пътници. А освен това видях няколко будки, павилион „Хранителни стоки“ и едно кафене. Над кафенето се виеше дим от мангал. Едно момиче и едно момче седяха на пластмасови столове, ядяха печено на шиш месо и пиеха вино. Замислих се дали съм гладен или не. Момчето обърна глава към мен. Лицето му беше доста зачервено. Или от страст към алкохола, или от страст към момичето. При всички случаи осъзнах, че нямам никакво желание да ида на площадчето.

От другата страна на перона се виеше междуселски път с редки храсти. И аз тръгнах натам. Преминах през релсите и стигнах до пътя. Той минаваше покрай железопътната линия, като ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от нея. Тук-там виждах къщички, а след това започна гората. Покрай самите релси растяха малки жълти цветя. Те приличаха на цветята, които веднъж бяхме брали с майка ми, когато бях малък. Макар че не бях съвсем сигурен. Вървях покрай релсите и кой знае защо берях цветя. След известно време вече стисках в ръцете си доста голям букет. Спомних си, че ако сред цветчетата намеря някое, което има седем или шест листа, мога да си намисля някакво желание, което задължително щеше да се сбъдне.