Драконът

– Може би осем – предположи той, за да каже нещо.

– Мамка му, незаконно е – втрещи се Андреас. – Та той е педофил. Тоя пич трябва да го окошарят.

– Може би е законно там, където са те – усъмни се Мартин. – Тя е чернокожа – предположи той.

– Погледни и другия.

– Тоя, маниака ли? – попита Мартин.

– Да.

Мартин отиде на друг видеозапис, който беше копиран на хард диска, и го пусна.

Отново неподвижната камера. Но сега вътре в офис или нещо подобно, и този път един възрастен мъж, чието лице те виждаха ясно. Човекът се появи от едната страна забързан и изведнъж започна да разхвърля вещите наоколо – документи, които лежаха на бюрото, химикалки, пепелник, който той захвърли към стената с трясък, като в същия миг изкрещя. Въобще не му беше провървяло.

– Сега идва – каза Мартин.

Внезапно мъжът сграбчи монитора на старомоден компютър, който седеше на бюрото, вдигнал го високо над главата си и го запратил с всичка сила към пода. Частите му се разхвърчаха и от колоните на Мартин се чу трясък. След това мъжът бързо излезе от кадър и те чуха как силно се затръшва врата. После нямаше нищо друго. Нито звук. Записът свърши.

Те се засмяха.

– Мамка му, тоя е напълно откачен – възкликна Андреас.

Мартин така се засмя, че чак го заболя препълненият му стомах.

Андреас изведнъж се обърна, отиде до леглото и извади блестящото дипломатическо куфарче, което още лежеше там. Отвори го, извади кафявия пощенски плик и го размаха към Мартин.

– Може ли да си взема назаем, а?

Мартин се засмя.

– Значи можеш да си мастурбираш на спокойствие?

– Мога ли?

– Да, но си я искам обратно утре сутринта в училище. И проклет да съм, гледай да не забравиш!

Андреас кимна. Седна на леглото и започна да изважда съдържанието му. Бавно заразгръща документите, които лежаха там. Като че ли Андреас търсеше нещо.

Изведнъж го намери.

– Така си и знаех – каза той триумфално и размаха един от листовете във въздуха. – Погледни тук.

Мартин стана, приближи се и погледна листа. Тогава и той го забеляза. Листът беше твърда брошура с множество тонове на зеленото и снимка на нея – цветна снимка на мъжа, онзи, който бе превъртял в офиса. Но на тази снимка на лицето му бе изписана голяма и мазна усмивка.

– Това не е ли той? – просветна му на Андреас.

– Наистина, мамка му. – Мартин взе листа. – Арве Магне Ферен – прочете той от текста към снимката.

– Хе-хе – рече Андреас и измъкна обратно листа от ръцете на Мартин. – Освен това и нещо друго ми направи впечатление – добави той и започна отново да прелиства купчината. След малко откри онова, което търсеше. Показа го на Мартин.

Беше копие на изрезка от вестник "Афтенпостен" за мъж, който се казваше Йоаким Жаклин. В подчертания текст в началото на статията пишеше, че той е осъден на затвор заради измама и корупция със средства за дарения, както и че полицията го подозира в укриването на огромни суми в чужбина, пари, които така и не били възстановени някога. Най-долу в изрезката с химикал бе дописано: "Освобождаване 15-и май от затвора в Юлешму".

– Направо жестоко – възхити се Мартин. Той провери датата на статията. Беше отпреди точно четири години. – Юлешму. Там лежат най-лошите, казва Руар. Онзи там е бил освободен преди няколко дни. Може би разполага с много пари.

– И това го имаме – подсмихна се Андреас.

– Не ние – аз – поправи го Мартин и строго погледна приятеля си.

– Естествено – съгласи се Андреас и сложи показалеца си върху лицето на Йоаким Жаклин. – Може би той оправи онова момиче.

Засмяха се.

– Намери ли нещо друго? – попита Мартин и посочи купчината с документи.

Андреас поклати отрицателно глава и върна листовете обратно в плика.

– Не засега. – Но остави зелената брошура, която бе извадил. Стана.

– Ела – каза той и отиде до бюрото на Мартин. – Дойде ми страшно добра идея, шибано добра идея. – Цялото му лице се засмя. – Ела де.

Мартин видя, че приятелят му все още имаше голяма издутина в панталоните. Отиде до въртящия се стол и се отпусна там. Андреас стоеше до него. Всеки от тях първо отново взе по парче от големия млечен шоколад, който се намираше до плоския екран, и го прокараха с малко кола.

– Да? – почуди се Мартин и се извърна към приятеля си, изпълнен с очакване.

– Каква е шибано добрата идея?

Андреас хвърли станиола от шоколада на земята, а на негово място сложи брошурата на бюрото и посочи.

– Погледни там, където е изписан служебният му имейл адрес в... – Андреас се приведе напред. – Хартум.

– Къде е това? – зачуди се Мартин.

– В Судан – отвърна Андреас.

Мартин разтърси глава. Бащата на Андреас беше журналист, може би затова Андреас знаеше много. Веднъж Андреас бе помолил Мартин да изреди имена на толкова градове, колкото можеше да се сети – в Норвегия и в чужбина, а след това Андреас бе изброил имената на футболните отбори във всеки един от тях. След тази случка Мартин го бе нарекъл гений, но тогава Андреас така се бе разсърдил, че Мартин никога повече не го нарече така.