Драконът

– Без да ни подслушват – усмихна се той.

Тя кимна.

– В какъв ресор сте? С какъв вид новини?

Ингер Холмсбю се изправи, заобиколи масата и седна до него на стола.

– Така – прошепна тя в ухото му. – Ако успеем да се чуем.

Беше доста по-ниска от него. Крехко тяло. Малки, остри гърди под зелено горнище. Косата с цвят на пясък прибрана назад в конска опашка. Без особено много грим. Той трябваше да се наведе леко надолу, за да може устата му да приближи ухото ѝ.

– С какъв вид новини работите?

– С всичко възможно. Ние сме малка редакция, така че аз трябва да покривам повечето неща. Но съм най-заинтересувана от въпроси, касаещи други държави, особено околна среда, бедност, помощ. – И тя повдигна крехките си рамене.

– Защо? – попита той в ухото ѝ.

– Ами, дълги години работих в Африка... с информация от посолства и... съм видяла и преживяла много.

Йоаким се изправи, но тя дръпна ухото му отново към себе си. "Както и с измами и корупция."

– Интересно – учуди се Йоаким. – Идеалистка?

– Да, може би съм такава. – И тя продължи в ухото му:

– Малцина сме. И аз срещам съпротива, много съпротива – както във фирми, така и в Норад, Министерството на външните работи и дори колеги от медиите. Но "Драмен" е малък вестник. Малко ресурси. Няма средства за пътувания. Ще го кажа направо: силно се интересувам от Арве Магне Ферен в Хартум. От дейността му там. А вие сте били там, видели сте и сте чули много. Някой, който може да разкаже... – Докато тя говореше, положи ръка върху рамото му.

Йоаким се изправи, усмихна се и поклати глава.

Две бири "Фарис" бяха сипани в чаши с лед и сервирани на масата пред тях.

Тя отново сложи ръка на рамото му и го придърпа към себе си.

– Защо не искате да разкажете?

– Няма нищо за разказване – отвърна той.

– Напротив, има купища за разказване – възпротиви се тя. – И съм много заинтересувана. Може би бихме могли да предприемем нещо заедно, нещо смислено?

Ингер Холмсбю се усмихна, така че кривият ѝ зъб се показа.

Той задържа нейния поглед.

– Работя по друг случай, за който е почти невъзможно да се открие още информация. Става въпрос най-вече за Судан, но не само.

– Това ли е вашата специалност? – попита Йоаким. – да работите по въпроси, за които е невъзможно да се намери информация?

Тя не даде вид, че се афектира, само го дръпна към себе си.

– Знаете ли, че в Норвегия пребивават най-малко сто международни военнопрестъпници? Някои от най-тежките военнопрестъпници са дошли под фалшива самоличност. Знаете ли, че още най-малко двайсет нови идват в страната ни всяка година – от Афганистан, Чечения, Руанда, Сърбия и Судан? Разхождат се свободно – и тя махна с ръка – тук.

Йоаким не отговори. Взе чашата и отпи глътка.

Тя продължи, сега още по-интензивно и натрапчиво:

– В КРИПОС[12] е създаден екип за разследване, който да работи по наказателното преследване на тези военнопрестъпници, но засега се движат със скоростта на костенурка. Отделиха им оскъдни ресурси. Защо, според вас? В тази страна не точно парите са това, което ни липсва.

Той се наведе към нея.

– Нямам представа – отвърна той на ухото ѝ.

– Знаете ли, че Норвегия е една от последните западни страни, които нямат създадено законодателство, наказващо хора, които са извършили геноцид? Не съществува. И естествено, е почти невъзможно да бъдат осъдени за убийство, което е било извършено в бедна страна при обикновеното наказателно законодателство. Знаете, представяне на доказателства и други. Норвегия е каквато е била Южна Америка за нацистите след Втората световна война – свободно място, където международните военнопрестъпници могат да избягат. И не могат да бъдат предадени на родната си страна, ако го поискат. Защото там биха ги осъдили на смърт. – Тя потърси погледа му. Когато го улови, добави:

– Но това не е най-лошото.

– А какво тогава е най-лошото? – попита той с огромен интерес.

– Знаете ли нещо по въпроса?

Йоаким поклати глава.

– Сигурен ли сте?

– Да – отговори Йоаким – сигурен съм.

– Ами – тя започна да изучава нелакираните, късо подрязани нокти на лявата си ръка – преди да продължа. Какво имате вие за разказване, Йоаким?

26.

Йоаким чуваше звънтене в ушите си, но продължи да лежи със затворени очи и се надяваше скоро то да спре. Имаше толкова много нови и необикновени звуци в този апартамент. Форсирането на автомобилни двигатели, тракането на твърди подметки по още по-твърдия паркет на горния етаж, тичане по стъпалата, от време на време той можеше дори да долови писъци на чайки, ако прозорецът беше открехнат. Но поне притежаваше контрола над себе си. Вече никой не решаваше кога той да става, да се храни, да почиства, да излиза, да учи, да бъде заключен.

Обърна се на другата страна и зави ухото си със завивката.

Но звънтенето не спираше.

Изправи се в седнало положение, огледа се, хвърли поглед към ръчния си часовник. Девет и пет. И тогава се сети – мобилният телефон, неспирният, ритмичен рингтон, с който той все още не беше свикнал. Намери го на пода до леглото, опита се да прочисти гласа си, но беше пресипнал, подобно на приглушено, оплакващо се прорязване, когато изрече:

– Ало?