Драконът

Тогава вече Мартин не можеше повече да се сдържа. Избухна в смях на висок глас. Двамата се смееха и сълзи започнаха да се стичат по бузите им, докато се замеряха с парите, които се разхвърчаха из стаята. След известно време като ефект от хвърлянето на тези хартийки, на двамата им беше толкова трудно да се спрат, започнаха да се боричкат, паднаха на пода сред всичките банкноти, докато се биеха. Бяха се борили на игра стотици пъти, но Мартин беше по-силен. След няколко сборичквания той успя да сграбчи Андреас за главата и да го повали на земята.

– Мартин! Андреас! – внезапно дочуха как майката на Мартин извика.

Спряха с борбата и се спогледаха силно ококорени. Без да продумат, се пуснаха и трескаво започнаха да събират банкнотите, които бяха пръснати наоколо.

– Мартин! – доловиха те отново.

Мартин скочи към вратата, докато Андреас пълзеше наоколо и събираше банкноти. Другият бързо отвори вратата и се показа навън.

– Какво, по дяволите, правите вие двамата? – Тя стоеше с изопнато лице на плъзгащата се врата към кухнята, с потно чело и зачервени бузи. Някакъв тиган цвърчеше. Мартин усети миризмата на пържено месо. – Какво правите там, Мартин? Винаги вдигате шум, когато се събирате заедно. Да не би да сте намислили да съборите апартамента, а?

– Боричкахме се – обясни Мартин. – Но сега спряхме.

– Да, искрено се надявам – отвърна тя и главата ѝ изчезна обратно в кухнята. След това дръпна плъзгащата се врата с трясък.

В стаята всичко беше подредено. Дипломатическото куфарче беше скрито.

Андреас седеше на леглото и в него се беше вселила самата невинност.

– К‘во ста‘а?

– Сега ще почиваме – заяви Мартин.

– Къде го намери?

– Сред някакви храсти, точно където човечецът е изгорял след автомобилната катастрофа.

– Негово ли е било? – попита Андреас. – На този, който е изгорял?

Мартин вдигна рамене.

– Какво мислиш да правиш?

– Да ги използвам – рече Мартин.

– Трябва да бъдеш изключително внимателен – прошепна Андреас и прокара пръсти през дългата си светла коса. – Използвай по малко всеки път, така че да не се набива на очи. – И с глава посочи към вратата. – Предния път ги забърка едни.

– Знам – каза Мартин.

Беше откраднал портфейли от учителския гардероб в училище и накара Хенки, приятел на брата на Андреас, да му купи четири каси от по шест бири всяка и две бутилки вино с парите. Същия петък се бе напил и беше откаран у дома на следващата сутрин от някой, който го бе намерил в една канавка. Докато майка му го преобличаше, намери много от портфейлите в якето му. Това се превърна в някакъв ад заради полицията и "Закрила на детето" и всички останали.

– Помисли си само какво можем да си купим! – въодушеви се Мартин и напълно прогони мислите за това, което се беше случило.

– Да, мамка му!

Усмихна се конспираторски.

– Ами картите памет? – сети се Андреас.

– Какво за тях?

– Какво има на тях?

– Нямам идея – призна Мартин. – да проверим ли?

25.

Когато часът мина 19 и Йоаким все още не беше получил имейл от Ингер Холмсбю от вестник "Драмен", той отиде до трамвайната спирка и хвана трамвай номер 13 до спирка "Национален театър".

Седна на бара в "Хард рок кафе" на първия етаж, така че да има видимост към входната врата. Музиката думкаше ритмично от колоните. Беше непривично и странно да се намира сред този поток от младежи и хиперактивни сервитьори, които се движеха с бясна скорост между масите. Беше минало време. Той се надяваше, че един ден ще бъде толкова здраво стъпил на земята, че ще може да се наслади на подобно място. Сега седеше и наблюдаваше добре режисирания театър около себе си и не чувстваше нищо – само, че е странно, при всичката тишина зад стените. Това, което занимаваше мисълта му, беше какво има да свърши. Планът, моментите на несигурност, последователността, изясненията

– Всичко, което трябваше да се случи толкова бързо, колкото бе възможно, но което трябваше да бъде отложено и спряно, докато той не получеше права над Хенрик.

Точно в 20:00 часа тя се появи. Ингер Холмсбю застана пред вратата и присви късогледите си очи, оглеждайки се на слабото осветление.

Не го зърна, докато той съвсем не се приближи до нея.

– А, здравейте – възкликна тя с изненада и се усмихна. Единият ѝ преден зъб на горната челюст беше леко крив. Изглеждаше сякаш е имало твърде малко място за него, когато е пораствал и затова е изникнал малко пред останалите. Двамата се здрависаха. Носеше същата чанта за фотоапарат през рамо, но дългото палто бе заменено с късо черно яке.

– Хайде да се качим горе и да си намерим маса – предложи Йоаким и я улови за лакътя. Той я поведе. По стъпалата се обърна към нея. – Малко си гладна, нали?

Тя не отговори, само се усмихна и го последва.

Настаниха ги на маса вляво от стълбите и всеки си поръча по бургер и бира. И тук, на втория етаж музиката беше шумна. Трябваше да се привеждат един към друг и почти да си викат, за да може всеки да чуе какво казва събеседникът му.

Тя се наведе толкова близо, че той можеше да усети дъха ѝ. Беше сладникав, сякаш току-що беше изяла бонбон.

– Реших, че е добре да поговорим – извика тя.