Довършителката

Разсъдъкът му бе непостоянен – идваше и си отиваше като порив на вятъра. Беше си такъв още от шестата му Сесия. Никой не знаеше какво му има или ако знаеха, не искаха да споделят с мен. Но аз вярвах, че нещо е увредило мозъка му и че той го помни. Явно не можеше да е Случка, защото тогава от него нямаше да е останало нищо, но сигурно е било нещо близко до нея.

Отметнах назад дългата си, сплъстена коса и се загледах в мръсното петно върху ръката си. Не го изтрих – какъв бе смисълът, след като имах още много като него, подобно на прахта от Мелницата, покриваща Делф. Животът ни бе просто пълен с мръсотия.

– Чу ли врявата преди малко? – попитах.

– К-каква в-врява?

– Кучетата стръвници и виковете?

Той ме погледна така, сякаш съм се смахнала.

– Д-добре ли си, Ве-Вега Джейн?

– Целият Съвет беше излязъл – сопнах се аз. – Гонеха нещо с кучетата. – Исках да кажа „гонеха някого“, но се въздържах. – Бяха долу при Мочурището.

Както и очаквах, той потрепери при споменаването на думата.

– При Мо-Мо-Мо... – Накрая се отказа и просто махна с ръка. – Лошо.

– Ял ли си? – смених темата аз. Гладът бе като болезнена, гнойна рана. Налегнеше ли те, не можеше да мислиш за нищо друго.

Делф поклати отрицателно глава.

Извадих малката тенекиена кутия, която представляваше преносимият ми килер за провизии. Вътре имаше резен козе сирене и две варени яйца, пържена филия, както и малко сол и пипер, в изработени от мен самата калаени съдинки. В Горчилище ползвахме много пипер, особено за яхниите. Той премахваше вкуса на развалено месо и вкиснати зеленчуци. Имах и малко туршия, но вече я бях изяла.

Подадох му кутията. Това трябваше да е закуската ми, но аз не бях толкова едра като него. Той се нуждаеше от „много дърва за огъня“, както казваха тук. Все щях да намеря нещо за хапване по-късно. Аз можех да регулирам темпото си, за разлика от него. Делф не регулираше нищо, той просто правеше всичко начаса и за мен това бе едно от най-привлекателните му качества.

Сега поръси сиренето, яйцата и хляба със сол и пипер и просто ги всмука на една-единствена продължителна глътка. Чух как коремът му изкъркорва, сякаш храната бе попаднала в празна пещера.

– Е, по-добре ли е?

– По-д-добре – измърмори доволно той. – Благодаря, Ве-Вега Джейн.

Потърках очи, прогонвайки останките от съня. Бяха ми казвали, че очите ми имат цвета на небето – понякога сини, а понякога, щом се появят облаци, сиво-сребристи, сякаш попиват оттенъците отгоре. Това бе единствената промяна, която имаше вероятност да ми се случи тук.

– Ще х-ходиш ли да видиш м-майка си и татко си д-днес? – попита ме Делф.

– Да – погледнах го бегло.

– М-може ли д-да д-дойда и аз?

– Разбира се, Делф. Ако искаш, чакай ме на излизане от Комините.

Той кимна, избърбори думата „Мелницата“ и заслиза надолу по стъпалата.

Не след дълго го последвах, насочвайки се към Комините, където работех, правейки красиви неща. В Горчилище бе добра идея да не се заседяваш на едно място.

И аз не се заседявах.

Но този ден го правех по различен начин – с мисълта за някой, който търси убежище в Мочурището, което бе невъзможно, защото значеше сигурна смърт. Затова се помъчих да се убедя, че просто съм се заблудила.

Но нямаше да мине много време преди да разбера, че очите не са ме излъгали. И животът ми в Горчилище, доколкото въобще имах такъв, щеше да се промени безвъзвратно.

DUO

КОМИНИТЕ

Докато наближавах целта си, мирисът с всяко вдишване ме удряше все по-силно в носа. Той бе вездесъщ, пропил всяка моя пора и не си отиваше, независимо колко дълго се търках под чешмата или на кофите с дъждовна вода. Взех последния завой на пътеката и сградата се извиси пред мен. Наричахме я Комините, защото ги имаше толкова много – почернели от саждите и времето. Безкрайни редове тухли, губещи се в небесата. Нямах представа какво е било първоначалното й предназначение и дали някога е била ползвана за друго освен за изработване на красиви неща. Беше невъобразимо грамадна и също толкова грозна, което влизаше в ироничен контраст със сегашната й употреба.

Един сбръчкан Уъг стоеше пред огромните порти със своя малък мастилен печат. Името му беше Дис Фидус. Често се питах колко ли е стар – на вид наближаваше стоте.

Приближих се и му протегнах ръката си. Вътрешната й страна бе цялата покрита с избелялото мастило от две Сесии работа тук. Можех само да си представя как ще изглежда след още десет или двайсет – кожата ми вероятно ще бъде цялата синя.

Фидус ме сграбчи с кокалестите си пръсти и постави печата си. Не виждах никаква причина защо това продължава да се прави. То нямаше никакъв смисъл. А нещата, които нямаха смисъл, не спираха да ме глождят. Защото силно подозирах, че те имат смисъл за някого.

Взрях се в чертите на стареца, опитвайки се да отгатна дали е чул за гонитбата в гората. Но видът му по природа бе толкова стреснат, че нямаше как да разбера. Влязох в Комините.

– Не обичам подчинените ми да се появяват само три минути преди началото на смяната, Вега – произнесе провлачен глас.