Довършителката

Пръстите му стиснаха по-здраво рамото ми.

– Само него ли? И нищо повече?

Опитах да запазя спокойствие. Всъщност изразът върху лицето на бягащия Уъг преди да изчезне в гъсталака, ме бе поразил като блясък от светкавица.

– Не, нищо повече.

Той ме пусна и отстъпи крачка назад, тъй че вече можех да го огледам в цял ръст. Черната туника прилягаше добре на широките рамене и яките му гърди.

– Какво преследвахте? – попитах.

– Това е работа на Съвета, Вега – отвърна той. – А сега си върви. Не е безопасно да се намираш толкова близо до Мочурището. Връщай се в Горчилище. Хайде, не се бави. За твое добро е.

И той се отдалечи, оставяйки ме сама, плаха и разтреперана. Хвърлих последен поглед към Мочурището и се втурнах обратно по посока на своето Дърво.

Изкатерих се по двайсетте летви, заковани за стъблото му, и се настаних отново върху площадката, останала без дъх, с глава, пълна с препускащи мисли, коя от коя по-страшни.

– Та-та-там ли си, Ве-Ве-Вега Джейн?

Гласът, идващ отдолу, принадлежеше на мой приятел. Името му беше Даниъл Делфия, но за мен бе просто Делф. Той от своя страна винаги ме наричаше Вега Джейн, сякаш двете заедно бяха кръщелното ми име. Всички останали ми казваха просто Вега, ако изобщо си правеха труда да се обръщат към мен.

– Делф? – подвикнах на свой ред. – Качвай се горе.

Чух го да пъхти по двайсетте стъпала. Намирах се на близо трийсет метра височина. Също така, бях на четиринайсет Сесии, макар да изглеждах много по-голяма. И освен това бях Женска.

В Горчилище, селото, където и двамата живеехме, по непонятни за мен причини не се гледаше с добро око на това да си Женска, и то на четиринайсет. Но на мен ми харесваше да съм млада. Харесваше ми и да съм Женска.

В това отношение явно бях малцинство.

Горчилище бе село, пълно с Уъгморти – или накратко Уъгове. Думата „село“ предполага известен дух на общност, който обаче тук липсваше. Аз самата обичах да помагам, но трябваше да го правя внимателно. Доверието и съчувствието бяха чужди на някои Уъгове, затова бе най-добре да ги избягвам. Което невинаги бе лесно, защото те имаха склонността да ми досаждат.

Главата на Делф се подаде над ръба на площадката. Той бе много по-висок от мен, макар и аз, със своите метър и осемдесет, да не бях никак дребна за Женска. И още продължавах да раста. Ние, от рода Джейн, разцъфваме късно. За дядо ми Върджил се разправяше, че пораснал с близо половин метър, когато бил на двайсет. А четирийсет Сесии по-късно го сполетяла Случката и от ръста му нямало особена полза, защото от него просто не останало нищо.

Делф надхвърляше два метра, а плещите му се разпростираха като клоните на млад дъб. Беше на шестнайсет Сесии, с широко, ниско чело, пълни устни и дълга грива от черна коса, която изглеждаше жълтеникавобяла заради прахта, която нямаше навика да почиства от нея. Понеже работеше на Мелницата, прехвърляйки по цял ден тежки чували с брашно, тя много бързо би си възвърнала този цвят. Очите му бяха със същия тъмен оттенък, какъвто би имала и косата му без прахта. Те изглеждаха като чифт тайнствени дупки в лицето и трябваше да призная, че ги намирах за красиви. Понякога, щом ме погледнеше, ме побиваха тръпки и се чудех какво ли се случва зад тях.

Бяха го счели за негоден да работи в Комините – там се изискваха известни творчески способности, а той рядко твореше друго освен каши в собствената си глава. И все пак понякога изричаше неща, които ме караха да мисля, че зад това ниско чело се таи нещо повече, отколкото повечето Уъгове подозират.

Вярно, под шапката му цареше известна бъркотия, но с външността му всичко си беше наред. Дори можеше да мине за красавец. Той самият не обръщаше внимание, но аз често забелязвах погледите, които му хвърляха някои Женски. Не ще и дума, че охотно биха се позабавлявали с него, но Делф никога не се спираше на едно място. Широките рамене и масивните, мускулести крайници му даваха сила, с която малцина Уъгове можеха да се похвалят. А тук силата бе на почит, и то не само за да се блъскаш като работно добиче. Два пъти на Сесия се организираха състезания, наречени Дуелуми, на които едни силни Мъжки се изправяха срещу други силни Мъжки. Те се провеждаха на широка ливада, на самия край на селото, и нерядко бяха брутални. Досега не бях чувала някой да е загинал, но мнозина се отърваваха на косъм. И макар да бе едва на шестнайсет, Делф вече на три пъти ги бе печелил. Победителят получаваше желязна статуетка на боец, вдигнал своя противник над главата си – заедно с шепа монети, тя съставляваше цялата награда за цицините и натъртените ребра.

Сега той се настани до мен, поклащайки дългите си крака през ръба на площадката. Мястото едва стигаше за двама ни, но Делф обичаше да се качва на моето Дърво. Не че имаше много други места, на които да отиде.