Допустим риск

— Няма Роналд Стюарт — рече той накрая. Пак погледна съдебното постановление и се почеса по главата. — И аз не знам какво да направим. Опитах да засека Роналд Стюарт и в статиите, посветени на губернатора Фипс, но пак не го открих. Лошото е, че не са се съхранили искове от XVII век, а малкото, които са се запазили, не са описани и картотекирани както трябва. Всъщност е имало страшно много такива искове. В ония години хората често са се карали и са се съдели не по-малко, отколкото днес.

— Ами датата? — подсказа Ким. — 3 август 1692 година. Не можем ли да използваме някак нея?

— Опасявам се, че не — отвърна архиварят. — Съжалявам.

Ким му благодари и си тръгна. Беше обезсърчена. Бе открила много лесно иска в Салем и се беше надявала да намери в Бостън още едно съдебно постановление, което да разкрива природата на доказателството, използвано срещу Елизабет.

— Този Роналд Стюарт толкова ли не е могъл да опише доказателството! — прошепна на себе си тя, докато слизаше пеш от Бийкън Хил.

После обаче и хрумна, че може би е имал важна причина да не го описва. Че само по себе си това вероятно вече е някаква следа или послание. Младата жена въздъхна. Колкото повече си мислеше за загадъчното доказателство, толкова по-голямо ставаше любопитството и.

Излезе на Кеймбридж Стрийт и се запъти към гаража на болницата. След провала в архива на щата нямаше друг избор, освен отново да се заеме с невъзможно обемистата сбирка от документи в замъка, задача, от която най-меко казано косата и настръхваше. Но бе повече от ясно, че ако иска да научи нещо за Елизабет, трябва да търси тъкмо там.

Качи се на колата и се отправи на север, към Салем. Но пътуването не беше нито леко, нито бързо. С посещението си в щатския архив Ким се беше забавила и сега бе попаднала в най-голямото задръстване.

Докато пъплеше като костенурка заедно с другите автомобили по Стороу Драйв, се сети за блондинката, с която Кинард излиза. Уж не би трябвало да я интересува, но пак и стана криво. Затова и се радваше, че е поканила Едуард да живее с нея в къщата. Не само държеше на него. Злорадстваше при мисълта как ще се чувстват Кинард и баща и когато научат за това.

После си спомни какво има в багажника. Беше изненадана, че Едуард е отказал да я придружи, още повече че и беше обещал и си даваше сметка колко се притеснява тя. Поведението му беше в разрез, с вниманието, с което я бе обграждал досега, и това я притесняваше.

— Това пък какво е? — тросна се ядно Едуард. — Нима трябва непрекъснато да те държа за ръчичка? — попита той Джая Давар, блестящ аспирант от Бангалор, Индия.

Джая беше в Харвардския университет едва от първи юли и се опитваше да уточни темата на своята дисертация. — Мислех, че ще ми препоръчате какво още да прочета — подхвана плахо индиецът.

— Мога да ти препоръчам цяла библиотека, само на сто метра е — махна Едуард към медицинска библиотека „Каунтуей“. — В живота на всеки идва момент, когато трябва да се пререже пъпната връв. Хайде, потруди се малко и сам.

Джая наведе глава и без да казва и дума, си тръгна. Едуард отново насочи вниманието си към ситните кристалчета, с които работеше.

— Дали да не се нагърбя сама с бремето на новия алкалоид? — подхвана предпазливо Елинор, в опит да укроти обстановката. — А ти ще ме насочваш, ще бъдеш моята пътеводна звезда.

— Аха, и да изтърва цялата тръпка, без тия! — засмя се Едуард и пак загледа през бинокулярния микроскоп как се образуват кристалите в наситения разтвор върху стъкълцето.

— Притеснявам се само, че си зарязал обичайните си отговорности — продължи асистентката. — Тук мнозина зависят от напътствията ти. Чух и че студентите от началните курсове мърморели, задето не си се явил и тази сутрин на лекцията.

— Ралф е наясно с материала — отсече ученият. — Само по този начин ще стане по-добър като преподавател.

— Преподаването не е точно неговата стихия — възрази младата жена.

— Признателен съм ти — прекъсна я шефът и, — но няма да позволя тази възможност да ми се изплъзне. Напипали сме нещо с този алкалоид! Усещам го с клетките си. Така де, колко често в ръцете ти попада молекула, която да струва милиард долара?

— Още нямаме представа дали съединението изобщо струва нещо — възрази Елинор. — Дотук боравим само с хипотези.

— Колкото по-усърдно работим, толкова по-бързо ще разберем — увери я Едуард. — Засега студентите ще минат и без да ги дундуркам чак толкоз. Знае ли човек! Може пък да им се отрази добре.

Когато наближи имението, Ким усети, че се изпотява от притеснение. Мислите и все я връщаха към главата на Елизабет в багажника и покрай тях все повече я налягаха мрачни предчувствия, че в скоро време ще я сполети нещо. Още в началото на ремонта се беше натъкнала на гроба на Елизабет и затова имаше усещането, че ловът на вещици от 1692 година хвърля по някакъв начин зловеща сянка върху настоящето.