Допустим риск

Ким приключи набързо разговора и начаса звънна на Едуард — тревогата и растеше.

Никак не беше лесно да се свърже с него. В началото секретарката отказа да го повика — Ким да оставела съобщение и тя щяла да му го предаде. Младата жена обаче настояваше и накрая надделя.

— Радвам се, че се обади! — възкликна Едуард, след като вдигна слушалката. — Имам още добри новини. Не само отделихме алкалоидите, но и вече определихме кой влияе на психиката.

— Радвам се — прекъсна го нетърпеливо Ким. — Но възникна един проблем. Трябва да върнем в Салем сещаш се кое, във връзка с Елизабет.

— Можем до отскочим до там в края на седмицата — предложи мъжът.

— Късно е — отсече Ким. — Току-що говорих със строителния предприемач. Утре сутринта щели да запълват изкопа.

— Ох, да му се не види! — възкликна ученият. — Тук всичко се развива с шеметна скорост. Нямам никакво време, притиснат съм до стената. Толкова ли не могат да почакат и да зарият рова в понеделник-вторник?

— Не питах — отвърна младата жена. — А и не искам да питам. Трябва да изтъкна някаква причина, а единствената причина, която мога да посоча, е ковчегът. Предприемачът държи връзка с баща ми, само това оставаше — той да се досети, че сме осквернили гроба.

— По дяволите! — изруга Едуард. Настана неловко мълчание.

— Обеща да я върнеш веднага — напомни му накрая Ким.

— Просто моментът не е подходящ — заоправдава се той. Пак замълча, сетне добави: — Защо не я занесеш сама?

— Аз?! Не знам дали ще мога. Не се престраших дори да я погледна, камо ли да я докосвам!

— Не е нужно да я докосваш — започна да я убеждава Едуард. — Трябва само да повдигнеш крайчеца на капака и да плъзнеш в ковчега кутията. Никой не те кара да я отваряш.

— Едуард, но ти ми обеща! — примоли се младата жена.

— Мо-оля те! — проточи той. — Ще намеря начин да ти я пратя. Това е само защото в момента съм затънал до гуша в работа. Заехме се с изследване на строежа на алкалоида и не мога да мръдна от тук. Хайде, иди ти — няма нищо страшно.

— Добре, от мен да мине! — склони накрая Ким с въздишка.

Помолеше ли я някой близък за нещо, все не намираше сили да му откаже. Не че имаше нещо против да отскочи с колата до Салем. И бездруго трябваше да проверява възможно най-често как върви ремонтът. Сигурно нямаше да е чак толкова сложно да пъхне кутията в ковчега.

— Как ще получа кутията? — попита тя.

— Не бери грижа за това — отвърна Едуард. — Ще ти я пратя по куриер, така че да я получиш преди края на работното време. Става ли?

— Ще ти бъда признателна — каза младата жена.

— Щом се върнеш, звънни ми в лабораторията — помоли ученият. — Ще бъда тук най-малко до полунощ.

Ким отново се зае с работа, но мислите и бяха другаде. Притеснението, обзело я, когато Джордж и обясни, че утре ще запълват изкопа, не я отпускаше. Понеже се познаваше, Ким бе наясно, че ще се поуспокои едва след като върне главата на мястото и.

Докато тичаше от легло на легло и се грижеше за пациентите, се ядоса, че изобщо е разрешавала на Едуард да рови в ковчега. Колкото повече си мислеше какво и предстои, толкова повече и докривяваше. Докато беше разговаряла по телефона с Едуард, не се възпротиви да оставят главата в мукавената кутия, сега обаче това и се видя кощунствено. Чувстваше се длъжна да остави гроба почти в същия вид, както преди да го осквернят. Това означаваше да извади главата от кутията и да я вземе в ръце, за да я сложи на мястото — нещо, от което направо я втрисаше.

Малко по малко се улиса в работата и притесненията и отстъпиха на заден план. Грижите за пациентите не търпяха отлагане, а и времето сякаш летеше. След няколко часа, докато Ким се суетеше около един пациент, дежурният в отделението я потупа по рамото.

— Имаш пратка — посочи той сънения мъж, застанал на регистратурата. — Трябва да се подпишеш.

Ким погледна човека — беше смутен от обстановката в интензивното хирургическо отделение. Върху гърдите му беше закачена карта с името. Мъжът бе оставил до лакътя си кутия, прихваната с връв. В миг Ким разбра какво има в кутията и сърцето и замря.

— От пропуска са се опитали да го убедят да остави пакета в стаята с пощата — поясни дежурният. — Той обаче се запънал, че му е наредено да ти я предаде лично.

— Ще имам грижата — отвърна Ким.

Следвана по петите от дежурния, тя се отправи към регистратурата. За неин ужас стана съвсем напечено — до гишето стоеше и Кинард, който попълваше картона на един пациент и току поглеждаше към квитанцията за пратката. Ким не го беше виждала от онзи ден, когато той и се беше изтърсил в имението.

— Какво ли имаме тук? — подвикна Кинард.

Ким грабна квитанцията от разносвача и припряно се разписа.

— Специална пратка — поясни дежурният.

— Виждам, виждам — отвърна Кинард. — Виждам и че е от лабораторията на доктор Едуард Армстронг. Въпросът е какво ли има вътре?

— Върху квитанцията не пише — отбеляза дежурният.

— Я ми дай кутията — тросна се Ким.

Пресегна се през писалището и се опита да я изтръгне от ръцете на Кинард, той обаче отстъпи крачка назад и се усмихна надменно.