Допустим риск

— Да, и на мен така ми се струва — съгласи се младата жена. — Но имаш ли някакво по-конкретно предположение?

— Едва ли мога да съм полезен, не разбирам много от вещици и магии.

— Дали пък не става дума за книга? — опита се да налучка Ким. — За нещо, което Елизабет е написала?

— Звучи правдоподобно — съгласи се мъжът. — Не е изключено и да е нарисувала нещо. Някакъв образ.

— Или пък да е направила кукла? — предположи младата жена.

— На прав път си — насърчи я Едуард, после известно време мълча. — Сетих се какво би могло да бъде!

— Какво? — попита нетърпеливо Ким.

— Метлата и! — прихна той.

— Престани, де! — тросна се Ким, макар че също се усмихна. — Говоря ти сериозно.

Едуард се извини и се зае да и обясни откъде идвало преданието за метлата — от средновековието, когато мажели пръчки с отвара, съдържаща вещества, които причиняват халюцинации. В сатанинските обреди ги използвали за предизвикването на психеделични усещания, получавани ако пръчката се допре до лигавицата.

— Стига толкова, наслушах се — прекъсна го Ким. — Получих представа.

Донесоха им храната. И двамата замълчаха, докато келнерката им сервираше. Щом тя се отдалечи, пръв заговори Едуард.

— Лошото е, че това доказателство може да бъде всякакво и ти няма как да разбереш какво точно е било, докато не откриеш негово описание. Защо не погледнеш в архива на съда?

— И на мен ми хрумна същото — поясни Ким. — Но ми казаха, че не са се запазили никакви стенограми на онзи състав на Върховния съд.

— Лоша работа! — възкликна Едуард. — Значи това те връща към отчайващата купчина документи в замъка.

— Да — потвърди Ким без особен ентусиазъм. — А няма никаква гаранция, че и там ще намеря нещо.

Докато вечеряха, разговорът се прехвърли към по-делнични неща. Чак след десерта Едуард отново се върна към гроба на Елизабет.

— В какво състояние е трупът, запазил ли се е? — поинтересува се той.

— Не съм го виждала — отговори Ким — беше стъписана от този въпрос. — Ковчегът не беше отворен. Багерът просто с ударил края му и го е одраскал леко.

— Дали да не го отворим? — предложи Едуард. — Няма да е зле да взема проба, ако изобщо може да се вземе. Намерим ли остатъци от алкалоида, произвеждан от този нов вид гъбички, ще имаме неоспоримо доказателство, че дяволът в Салем всъщност е бил някаква си гъбичка плесен.

— Бива ли да предлагаш такова нещо! — възмути се Ким. — Последното, което искам, е да тревожа тленните останки на Елизабет.

— Пак се оставяш да те завладее суеверието — укори я Едуард. — Все едно да се обявиш срещу аутопсиите.

— Различно е — възрази младата жена. — Елизабет вече е погребана.

— Непрекъснато ексхумират покойници — напомни и ученият.

— Сигурно — съгласи се от немай-къде Ким.

— Дали утре да не дойда дотам с теб? Ще надзърнем заедно в ковчега.

— Трябва да си издействаш разрешение, за да ексхумираш трупа — напомни му младата жена.

— Багерът вече е свършил почти цялата работа. Нека утре погледнем, пък тогава ще му мислим.

След като излязоха от ресторанта, настъпи неловко мълчание. Едуард покани Ким в жилището си, но тя се колебаеше — неприятният финал на разговора я върна към притесненията от сутринта. Накрая решиха въпроса с компромис: разбраха се да отидат у Едуард и там да видят какво ще правят.

По-късно, докато седеше на канапето, Ким попита Едуард дали помни един свой студент — Кинард Монихан, който преди пет-шест години се е занимавал с научна работа в лабораторията му.

— Кинард Монихан — повтори Едуард, после затвори очи и се съсредоточи. — През мен минават много студенти. Всъщност да, помня го. Ако не ме лъже паметта, стана хирург.

— Да, за него ти говоря — потвърди Ким. — Нещо друго помниш ли?

— Бях разочарован, когато разбрах, че се е отказал от научната работа — отвърна Едуард. — Беше умно момче. Очаквах да се посвети на науката. Защо питаш?

— Ходех с него две-три години — рече Ким.

Тъкмо да му спомене за срещата в имението, когато Едуард я прекъсна.

— Значи сте били любовници? — попита я той.

— Може и така да се каже — отговори плахо тя.

Не беше нужно да е голям психолог, за да усети, че Едуард е разстроен. Промениха се и поведението му, и начинът му на говорене. Наложи се половин час да го успокоява и убеждава, че е скъсала с Кинард. Дори се извини, задето е споменала за него.

За да смени темата, попита Едуард дали е започнал да си търси ново жилище.

— Все се каня, но съм толкова затрупан с работа, че някак си не ми е до това.

— Ехей, няма да забележиш кога ще се изтърколи лятото! После ще нощуваш под звездите…

Вече ставаше късно, а нито Ким, нито Едуард отваряха дума за това къде ще нощува тя. Така решиха въпроса. Ким остана.

Докато лежаха един до друг в кревата, младата жена се сети как е подметнала на Кинард, че Едуард ще отиде да живее с нея в Салем. Беше го казала, колкото да се заяде, сега обаче идеята и се стори по-реална и примамлива. Връзката и с Едуард вървеше повече от добре. Освен това старата къща беше голяма — щеше да има място и за двамата. Пък и мястото беше отдалечено. Ким сигурно щеше да се чувства самотна там.

СЪБОТА, 23 ЮЛИ 1994 ГОДИНА