Допустим риск

Ким прочете още веднъж договора, за да се увери, че го е разбрала. Беше изумена. И доста объркана — това, че без този документ Елизабет не е могла да подписва никакви договори, и напомни колко различна е била в епохата на пуританите ролята на жените; същото личеше с обидна яснота и от писмото, което бащата на Елизабет бе написал на Роналд във връзка с венчавката. Но, от друга страна, същият този документ доказваше, че Роналд е имал пълно доверие на съпругата си — до такава степен, че в негово отсъствие да и повери свободно и самостоятелно да взема решения за бизнеса. Бизнесът е бил изцяло недостъпна, „забранена територия“ за жените от онази епоха и проявата на подобно доверие и свобода определено е била нетипична. Всичко това караше Ким с нарастващо удивление да се запита отново: що за човек е бил Роналд Стюард, наистина? И каква е била Елизабет Стюарт.

Тя остави брачното споразумение и продължи да проучва другите документи в папката. Имаше още няколко иска срещу длъжници после се натъкна на нещо наистина прелюбопитно: иск до съда за неправилно иззети вещи, който Роналд беше подал във вторник, 26 юли 1692 година, само седмица след смъртта на Елизабет.

Роналд пишеше: „В името на Бога моля смирено съдът да ми върне незабавно окончателното доказателство, иззето от имота ми и използвано срещу любимата ми съпруга Елизабет по време на делото, в което на 20 юни 1692 година Върховният съд я призна за вещица.“

Към опакото на иска бе прикачено постановлението на съдията Джон Хатхорн, с което на 3 август 1692 година той отхвърляше иска. Магистратът пишеше: „Съдът препоръчва на ищеца, долуподписания Роналд Стюарт, да се обърне с молбата си към негова светлост губернатора на короната, понеже по нареждане на съдия изпълнител въпросното доказателство е прехвърлено от окръг Есекс в окръг Съфък.“

Най после! Бе открила документ, който макар и косвено, доказваше ужасната участ, сполетяла Елизабет — това, че тя наистина е била изправена пред съд и както личеше, е била обявена за виновна. Същевременно остана разочарована, че не се споменава и думица какво е това „окончателно доказателство“. Прочете още веднъж и иска, и съдебното постановление с надеждата, че е пропуснала нещо. Но пак не разбра за какво става въпрос. Изобщо не се уточняваше какво е това доказателство.

Ким седя няколко минути на масата — опитваше се да се досети. Единственото, което и хрумна, и то покрай думите на баща и, беше, че доказателството е свързано с окултизма. После я осени една мисъл. Тя погледна пак иска и преписа датата, когато се е гледало съдебното дело. Отиде с листчето на гишето и помоли чиновничката:

— Бих искала да видя стенограмите от делата, гледани от Върховния съд на 20 юни 1692 година.

Жената направо и се изсмя в лицето. Смутена, Ким попита какво толкова смешно има.

— Искате нещо, което търси всеки, влязъл в архива — отвърна чиновничката. Говореше и така, сякаш Ким идваше от някаква затънтена провинция. — Проблемът е, че за жалост такъв архив не съществува. Не се е запазила нито една стенограма от съдебните процеси срещу салемските вещици, изправени пред Върховния съд. Съхранили са се само отделни показания, дадени под клетва, но самите стенограми са изчезнали сякаш вдън земя.

— Жалко! — възкликна Ким. — А знаете ли случайно какво ще рече „окончателно доказателство“?

— Не съм юристка — отвърна чиновничката. — Но почакайте малко. Ще питам.

Жената пак излезе от помещението, След броени секунди се върна заедно с някаква дебелана, която носеше огромни очила, закрепени на месестия и широк нос.

— Питали сте какво означава „окончателно доказателство“ — подхвана втората чиновничка.

Ким кимна.

— Според мен е ясно — каза жената. — Означава неоспоримо доказателство. Тоест, доказателство, което не може да бъде оспорено и навежда на един-единствен извод.

— Така си и мислех — рече Ким.

Благодари на двете жени и пак се върна при документите. Преснима на копирната машина в ъгъла иска на Роналд да му бъдат върнати иззетите вещи и съдебното постановление. Прибра документите в плика и го върна на служителката.

Накрая отиде с колата в имението. Чувстваше се малко гузна, понеже беше обещала на Марк Стивънс да бъде там още сутринта, а сега наближаваше пладне. Докато вземаше последния завой на пътя към портата, видя през дърветата няколко камиони и микробуси, спрени при старата къща. Имаше и багер, както и купчина току-що изкопана пръст. Тя обаче не забеляза никакви хора — дори в багера.

Спря и слезе от колата. Пладнешката жега и прахолякът бяха потискащи, в носа я удари миризмата на току-що разкопана пръст. Ким затвори вратата на автомобила и затулила с длан очите си, за да не я ослепява слънцето, се взря в изкопа, който минаваше през моравата по посока на замъка. Тъкмо тогава вратата на старата къща се отвори и оттам излезе Джордж Харис. По челото му се стичаше пот.

— Добре, че дойдохте — рече той. — Точно се опитвах да се свържа с вас по телефона.

— Да не се е случило нещо? — притесни се Ким.