Допустим риск

— Ставаш досадна — скастри я баща и. — Не знам подробности, но баща ми ми е казвал, че както личи, се е занимавала с окултизъм.

— По-точно?

— Обясних ти вече, млада госпожице, не знам! — тросна се ядосано баща и. — Стига си подпитвала.

„…И се прибирай в стаята си“, допълни наум Ким. Дали баща и някога щеше да проумее, че тя вече е зрял човек, и щеше да се държи с нея по съответния начин?

— Чуй ме, Кими — подхвана той вече по-примирително. — За твое добро не рови в миналото. Само ще навлечеш неприятности и на нас, и на себе си.

— Не искам да ти противореча, татко — отвърна младата жена, — но би ли ми обяснил как това ще повлияе на моето добруване? Джон ахна и я погледна невярващо.

— Нека ти обясня какво мисля аз — продължи дъщерята с неприсъща за нея самоувереност. — Възможно е в онези години да е било позорно, че Елизабет е свързвана с лова на вещици в Салем. Не е изключено и това да е попречило на деловите начинания на семейството — все пак тъкмо мъжът и Роналд е основал предприятието „Маритим“, от което са се издържали доста поколения Стюартови, включително ние. Но ми се струва абсурдно и смехотворно до ден днешен да се срамуваме от тази история. Това петни не нас, а паметта на Елизабет! В края на краищата тя е сред основателите на рода — ако нея я нямаше, нямаше да ни има и нас. Дори само това ме изненадва! Как никой през цялото това време не е оспорил подобно смехотворно отношение…

— Явно си такава егоистка, че не можеш да го разбереш — просъска ядосано баща и. — Но поне помисли за майка си. Това я унижава и не е важно защо! Ако ти трябва причина да престанеш да се занимаваш с Елизабет — тази е достатъчна. И точка!

Ким вдигна капучиното, отдавна вече изстинало, и отпи. Нямаше смисъл да спори с баща си. Открай време беше безпредметно да се опитва да разговаря с него. В такива случаи думата имаше само той.

— Майка ти ми спомена още, че си решила да направиш някои промени в имението — допълни бащата, решил, че щом Ким мълчи, значи си е взела поука и е преглътнала съвета му да не се занимава с Елизабет. — Какво точно смяташ да предприемеш?

— Просто ще ремонтирам старата къща и ще се нанеса в нея. Докато говореше, баща и пак се зачете във вестниците. Накрая я попита само какво смята да прави с вещите на дядо си в замъка.

— Там няма да пипаме нищо — обясни Ким. — Поне докато Брайън не се прибере.

— Хубаво — одобри баща и и продължи да чете „Уол Стрийт Джърнъл“.

— Понеже стана дума за мама, тя къде е? — попита младата жена.

— Горе — отвърна баща и. — Не се чувства добре и не иска да вижда никого.

След няколко минути Ким излезе от къщата с тъжно, тревожно чувство — странна смесица от съжаление, гняв погнуса. Докато се качваше в колата, си помисли, че бракът на нейните родители е отвратителен, и се зарече не допуска никога да се хваща в капана на подобни отношения.

Излезе от алеята към къщата и подкара към Салем. Докато пътуваше, си каза, че колкото и да ненавижда лицемерието и лъжата между майка си и баща си, и тя самата е изложена на опасността да ги възпроизведе в брака си. Сигурно затова се гневеше на Кинард, че си позволява да ходи на риба и излети, без да се съобразява с нея.

Неочаквано се усмихна. Мрачните и мисли начаса бяха изместени от спомена за цветята, които Едуард и пращаше всеки ден. От една страна това я притесняваше, от друга обаче и напомняше, че той е човек от по-друга категория. В едно беше убедена: той не беше женкар. Според нея женкарите бяха самоуверени и напористи — като баща и и Кинард.

Колкото и потискащ да беше разговорът вкъщи, той само разпали още повече интереса и към Елизабет Стюарт. Затова и, докато минаваше с колата през центъра на Салем, тя свърна към Музейния площад.

Остави автомобила на паркинга и се запъти към института „Пийбоди-Есекс“, културна и историческа организация със седалище в няколко старинни реставрирани сгради в центъра. Наред с другото там се намираше и архивът на Салем и на околността — тук се пазеха и документите от съдебните процеси срещу салемските вещици.

Касиерката във фоайето продаде на Ким билет и я упъти как да отиде в библиотеката. Ким взе на един дъх стръмните стъпала и мина през тежка остъклена врата. Библиотеката се помещаваше в сграда от началото на XIX век с висок таван, декоративни корнизи и украшения от тъмно дърво. Читалня с мраморни камини, огромни полилеи, тъмни дъбови бюра и удобни столове с облегалки откъсваше човек от забързания живот навън и насочваше мислите към духа — там, където дребнавите ежби на ежедневието нямаха власт.

При Ким веднага дойде дружелюбна и отзивчива библиотекарка. Беше възрастна беловласа жена с мило лице, която и показа как да намира документите и трудовете, посветени на салемските вещици, включително обвиненията, жалбите, заповедите за задържане, дадените под клетва показания, стенограмите от съдебните заседания, присъдите и заповедите за екзекутиране. Всички те бяха старателно описани върху картончета, подредени в старовремската картотека на библиотеката.