Допустим риск

Макар че Едуард не беше единственият учен, работещ в тези кабинети, никому не би хрумнало да ги нарича другояче, освен с шеговитото „форт Армстронг“. Той властваше там като некоронован крал. Носеше му се славата на гений в синтетичната химия и неврологията, затова и молбите за постъпване на работа, за докторати, за следдипломна квалификация буквално валяха и превишаваха многократно възможностите, които Едуард с триста мъки успяваше да осигури при тази хронична липса на пространство и бюджет.

Е, някои наистина мислеха, че е луд за връзване. Не само, че имаше най-много дипломанти, но и настояваше да води лекторат по основна химия за началните курсове — дори през лятото. Беше единственият преподавател, нагърбил се с такъв товар. Както обясняваше, чувствал се длъжен да разпалва у младите умове искрата на любознателността възможно най-рано. Неоспорим факт бе обаче, че само той разполагаше с такъв богат избор от блестящи млади таланти, и че при него идваха само най-добрите.

Ето и сега, тъкмо привършил една от прочутите си лекции пред първокурсниците, Едуард се върна през страничната врата на лабораторията в своите владения. Също както гледачите в зоологическата градина, когато хранят своите любими питомци, той веднага беше наобиколен от студенти-дипломанти. Всички те работеха по отделни аспекти на ръководения от него проект — изследване върху механизмите на паметта. Всеки от младежите бързаше да попита, да получи одобрение или препоръка, да постави своя проблем. Едуард отговори в движение, на един дъх, после отпрати студентите и с бързи крачки се отправи към бюрото си. Нямаше отделен кабинет — презираше тази „екстра“ като безотговорно пилеене на тъй необходимото пространство. Задоволяваше се с едно свито кътче от лабораторията, където имаше писалище, два стола, компютър и кантонерка. Именно в тая „светая светих“ вече го очакваше асистентката му Елинор Йънгман, която от четири години неизменно беше до него.

— Имаш посетител — каза му Елинор, когато той се добра до писалището. — Чака те при секретарката на факултета.

Едуард стовари с трясък папката с материали за лекцията и смени туиденото сако с бяла престилка.

— Нямам време за посетители — отсече той.

— Опасявам се, че с този ще се наложи да се видиш — настоя жената.

Едуард я погледна. Върху лицето и играеше една от онези усмивчици, подсказващи, че Елинор всеки момент ще прихне в неудържим смях. Беше духовита, красива блондинка от Окснард, щата Калифорния, която приличаше не на учен, а по-скоро на някоя от прословутите спасителки на плажа. Ала още на крехката възраст от двайсет и три години бе защитила в „Бъркли“ докторат по биохимия. Едуард я смяташе за незаменима не само защото беше умна, но и заради, нейната всеотдайност. Тя го боготвореше, убедена, че Едуард ще направи следващия революционен скок в разбулването на тайните на невротрансмитерите и ролята им в чувствата и паметта.

— Кой, по дяволите, пак е дошъл да ми хаби времето? — тросна се Едуард.

— Стантън Луис — отвърна Елинор и престорено запърха с клепки. — Всеки път, когато идва тук, ме хвърля в смут. Сега седнал да ме убеждава, да съм вложела пари в някакво химическо списание — „Бондинг“, с притурка „Молекула на месеца“. Никога не мога да разбера кога е сериозен и кога само се шегува.

— Просто те е свалял — засмя се и Едуард. Прегледа набързо пощата. Нямаше нищо, от което да зависят съдбините на планетата. — Някакви проблеми в лабораторията?

— Неприятно ми е да го кажа, но има — отвърна младата жена, вече сериозно. — Новата електрофорезна система, която използваме за капилярна хроматография, пак дава отклонения и от време на време „увисва“. Да извикам ли техника?

— Ще я погледна — обеща Едуард. — Кажи на Стантън да дойде. Ще се заема с двата проблема едновременно.

Едуард закачи върху ревера на лекарската престилка радиационния дозиметър и се отправи към хроматографското отделение. Зачука по клавиатурата на компютъра, с който машината се управляваше. Наистина нещо не работеше. Не реагираше на зададената програма.

Погълнат от компютъра, Едуард не чу кога Стантън се е приближил. Не го забеляза чак докато той не го потупа по гърба.

— Хей, мой човек! — извика другият мъж. — Имам една изненада за теб, която ще преобрази деня ти. Стантън му връчи лъскава брошура с ламинирана корица.

— Това пък какво е? — учуди се Едуард, докато машинално вземаше брошурата.

— Онова, което чакаш с нетърпение: проспектът на „Дженетрикс“ — отвърна Стантън.

Ученият изсумтя и поклати глава.

— Непоправим си — каза той, после остави проспекта и отново насочи вниманието си към компютъра на хроматографа.

— Как мина срещата с братовчедката Ким? — полюбопитства Стантън.

— Беше ми много приятно да се запозная с нея — отвърна ученият. — Страхотна жена.

— Спа ли с нея? — не мирясваше онзи.

Едуард се обърна като ужилен.

— Не е твоя работа!

— Божичко, колко сме докачливи! — ухили се до уши Стантън. — В превод това означава, че работата е опечена, инак нямаше да подскачаш като бик на червено.