Допустим риск

— На някого не му е липсвало чувство за черен хумор — възкликна Едуард, докато вървяха по дългия коридор в средата. — Липсват само уреди за изтезание.

— Ние с брат ми съвсем не го възприемахме откъм хумористичната страна — усмихна се Ким. — Не се налагаше дядо да ни забранява да идваме тук. Страх ни беше дори да припарим насам. Умирахме си от ужас.

— Нима всички тези сандъци и ракли също са пълни с документи? — поинтересува се мъжът. — Като на тавана?

— Да, всички до последния са натъпкани с документи — потвърди младата жена.

Едуард спря и отвори рязко една от вратите на приличните на килии помещения. Влезе вътре. Почти всички рафтове за бутилки с вино бяха празни. Писалищата, кантонерките и сандъците бяха изтикани до тях. Той взе една от малкото бутилки.

— Охо! — възкликна. — Реколта 1896 година! Сигурно е скъпо.

Ким изсумтя презрително с издадени напред устни.

— Дълбоко се съмнявам — рече тя. — Корковата тапа вероятно се е разпаднала. От половин век никой не се грижи за виното. А всъщност — жалко…

Едуард остави прашната бутилка и издърпа чекмеджето на едно от писалищата. Извади наслуки лист хартия. Беше митническа декларация от XIX век. Взе и друг документ — товарителница от XVIII век.

— Както гледам, тук не цари голям ред — отбеляза той.

— За нещастие си прав — съгласи се младата жена. — Всъщност всичко е в пълен хаос. След построяването на всяка нова къща до появата на замъка, всички документи са били местени. С вековете са се разбъркали съвсем.

За да потвърди думите си, тя отвори една кантонерка и извади някакъв лист. Беше друга товарителница. Ким я подаде на Едуард и му каза да погледне датата.

— Мили Боже! — ахна той. — 1689 година! Точно три години преди лова на вещици.

— Какво ти казвах аз! — възкликна Ким. — Извадихме наслуки само три документа, а те обхващат няколко столетия.

— Според мен това е подписът на Роналд — каза Едуард и го показа на Ким.

— Слушай, хрумна ми нещо — погледна го младата жена. — Покрай теб се запалих по вещерството… Може би е време най-после да разбера каква е била тази моя прапрабаба Елизабет. От документите вероятно ще науча нещичко за нея.

— Например защо не е погребана в семейното гробище?

— И не само това — съгласи се Ким. — Става ми все по интересно каква ли е тайната за тази жена, пазена толкова години. И защо, както забеляза и ти, Елизабет я няма в книгата, която ми даде. Това е доста странно. Едуард огледа приличното на килия помещение, в което стояха, и поклати глава:

— Като гледам колко много документи има тук, никак няма да ти е лесно.

— Но от друга страна е предизвикателство — отвърна Ким, която се палеше все повече. Пак надникна в чекмеджето, където беше открила товарителницата от XVII век, с надеждата да намери още документи от онова време. — Може да се окаже, че дори ми е приятно и забавно. Така ще разбера и някои неща за самата себе си, пък и ще усетя що за хора са били моите прадеди. Докато Ким ровичкаше из кантонерката, Едуард тръгна нататък из огромната винарска изба. Още държеше електрическото фенерче и когато стигна дъното на избата, го запали. Някои от крушките в лампите бяха изгорели. Надзърна в последното помещение с вид на затворническа килия и прокара по него лъча на фенерчето. Той озари обичайните писалища, сандъци и кашони, сетне се спря върху рисувана с маслени бои картина, подпряна на стената.

Стори му се странно — защо измежду множеството портрети, които изпълваха къщата, — точно тази картина е заслужила подобно отношение. Успя някак да се добере до стената, отмести картината от зида и насочи към нея лъча на фенерчето. Беше портрет на млада жена.

Едуард почисти с длан прахта върху малката месингова табелка в долния край на платното и я освети. После грабна картината и я отнесе в помещението, където Ким още преглеждаше документите.

— Я хвърли едно око! — рече той.

Подпря платното върху едно от писалищата и освети с фенерчето надписа.

Ким се обърна. Доловила вълнението на Едуард, проследи лъча светлина от фенерчето и прочете името.

— Божичко! — ахна тя. — Та това е Елизабет!

Обхванати от тръпката на откривателството, двамата с Едуард отнесоха картината горе в балната зала, където светлината беше силна. Подпряха я на стената, отстъпиха назад и се взряха в нея.

— Най-изумителното е — подхвана Едуард, — че си приличате с тази жена като две капки вода, особено по зелените очи.

— Да, цветът на очите ни е еднакъв — съгласи се Ким, — но Елизабет е много по-красива и… безспорно по-надарена от мен.

— Красотата зависи от погледа на наблюдателя — възрази мъжът. — Лично аз съм на противоположното мнение.

Ким гледаше като омагьосана лицето на прочутата си прародителка.

— Има прилика, наистина — повтори тя. — Косите ни са почти еднакви, както и формата на лицето.

— Сякаш сте сестри — съгласи се Едуард. — Хубава картина. Само че защо, по дяволите, са я забутали в дъното на винарската изба? Много по-добра е от повечето платна, окачени в къщата.