Допустим риск

— Възможно е — отговори той. — Всичко зависи от това дали в почвата има спори на Claviceps. Ако вземем проби, ще помоля един приятел ботаник да ги погледне.

— Предполагам, че в замъка все ще намерим някакви съдинки.

— Хайде да идем да ги потърсим — предложи Едуард. Излязоха от старата къща и се запътиха към замъка. Времето беше хубаво и решиха да идат пеш. Тревата им стигаше до коленете. Миришеше на лято — край тях подкачаха скакалци, гонеха се пеперуди. Сякаш времето бе спряло — само стъпките им нарушаваха тишината.

— Виждам зад дърветата вода — обади се по едно време Едуард.

— Това е река Данвърс — обясни младата жена. — Едно време моравата стигаше чак до брега.

Колкото повече се приближаваха към замъка, толкова по-омагьосан се чувстваше Едуард.

— Оказва се, че е още по-внушителен, отколкото ми се стори в началото — възкликна мъжът. — Господи, има дори защитен ров!

— Казвали са ми, че архитектурата е заимствана от замъка Шамбор във Франция — поясни Ким. — С формата на буквата „П“ е, едното крило е за гости, а другото — за прислугата.

Минаха по моста над пресъхналия ров. Докато Едуард се възхищаваше на готическите орнаменти по вратата, Ким се зае с катинара.

Минаха през входното антре с дъбова ламперия и после влязоха през арката в балната зала. Беше наистина огромна, с готически камини в двата края, заемаше цели два етажа. Между големите като в катедрала прозорци в дъното започваше стълбище. Над него се виждаше прозорец със стъклопис и светлината, струяща отвън, изпълваше стаята със странно златисто сияние. Едуард ахна.

— Наистина е невероятно. — В гласа му се долавяше страхопочитание. — Нямах представа, че замъкът и досега си стои с някогашното обзавеждане.

— Не сме докосвали нищо — обясни Ким.

— Кога е починал дядо ти? Мебелите тук изглеждат така, сякаш през двайсетте години на XX век някой е заминал в дълга отпуска.

— Почина миналата пролет — отвърна младата жена. — Но си падаше особняк, беше саможив — станал такъв, след като жена му починала преди около четирийсет години. Съмнявам се да е променил нещо в къщата от времето, когато тук са живели неговите родители. Построена е от баща му.

Едуард тръгна да обикаля из помещението, привлечен от множеството мебели, картини в позлатени рамки и украшения. Имаше дори средновековни доспехи. Той ги посочи:

— И те ли са истински?

Ким сви рамене.

— Нямам никаква представа.

— Може ли да видя още малко от къщата? — попита Едуард.

— Ама разбира се — махна гостоприемно с ръка младата жена.

От балната зала преминаха в библиотеката с тъмна ламперия. Имаше нещо като мецанин, до който се отиваше по вита стълба. До високите лавици се стигаше по стълба, движеща се на релси. Всички книги бяха с кожени подвързии.

— Точно така си представям истинската библиотека — поклати глава Едуард. — Ех, ако аз разполагах с такова нещо…

— Ела, ела да видиш винарската изба и тавана — извади го от мечтанията му Ким. — Задръстени са с документи.

— Вестници има ли? — поинтересува се мъжът.

— И още как! Но там са складирани най-вече писма и документи.

— Хайде тогава да надзърнем.

Отидоха по главното стълбище на третия етаж. До тавана оставаха още два етажа. Ключалката заяде — никой не бе стъпвал тук от години.

Таванът се оказа огромен, заемаше пространството на целия първи етаж с формата на буквата „П“ без куличките. Всяка куличка бе с етаж по-висока от основната сграда и имаше свой си конусообразен таван. Основният таван беше сводест като в църковен храм и бе добре осветен благодарение на множеството капандури.

Ким и Едуард тръгнаха бавно по пътеката в средата. От двете им страни имаше безброй кантонерки, писалища, сандъци и скринове. От време на време Ким спираше и с жест на екскурзовод показваше на Едуард, че всички са пълни със счетоводни книги, писма, снимки, книги, вестници и стари списания — истински несметни съкровища.

— Преспокойно можем да напълним цяла влакова композиция — подхвърли Едуард. — Имаш ли представа от кога са най-старите документи?

— Още от времето на Роналд Стюарт — отвърна младата жена. — Той е основал предприятието за корабоплаване „Маритим“. Почти всички документи са свързани с неговите сделки. Но има и други, например лични писма. Като малки се промъквахме с брат ми тайничко тук и се надпреварвахме кой ще намери по-стар документ. Лошото бе, че не ни пускаха на тавана, затова и дядо, хванеше ли ни, направо побесняваше.

— И избата ли е пълна с документи? — поинтересува се Едуард.

— Да, там има дори повече, отколкото на тавана. Ела, ще ти я покажа. Тя и бездруго си заслужава да се види. Обзаведена е в същия стил, както къщата.

Слязоха по главното стълбище и се върнаха в официалната трапезария. Отвориха тежка дъбова врата на огромни панти от ковано желязо и по гранитното стълбище слязоха във винарската изба. Тя приличаше на средновековна тъмница. Стените бяха иззидани от камък, лампите наподобяваха запалени факли, рафтовете за виното бяха сковани по края на отделни помещения, които преспокойно можеха да се използват за затворнически килии. Бяха с метални врати, препречени с решетки.