Допустим риск

— Прибързваш със з-заключенията — отряза го Едуард. Пак бе започнал да заеква.

— Я не се занасяй — засмя се приятелят му. — Знам ти и кътните зъби. Не си се променил от медицинския факултет. В лабораторията и науката си същински Наполеон. Но с жените си като мокри спагети. Умът ми не го побира. Хайде, изплюй камъчето, допаднахте си, нали?

— Беше приятно — призна Едуард. — Всъщност в петък вечеряхме заедно.

— Браво на вас! — възкликна другият мъж. — Мен ако питаш, все едно сте спали.

— Мери си думите!

— Да бе, как не — подметна дяволито Стантън. — Исках да се сродим, е, вече сме на път да го сторим. В замяна обаче искам да прочетеш, драги ми приятелю, този проспект.

Той вдигна брошурата от писалището, където Едуард я беше метнал съвсем нехайно, и отново му я тикна в ръцете. Той изсумтя — бяха го хванали натясно.

— Е, хайде, от мен да мине, ще я прочета.

— Така те искам — зарадва се Стантън. — Не е зле да знаеш едно-друго за фирмата, понеже съм в състояние да ти осигуря седемдесет и пет хиляди долара годишно плюс възможността да участваш в научния съвет.

— Нямам време за заседания — отсече ученият.

— Кой те кара да ходиш по заседания! — ухили се приятелят му. — Искам само името ти да е сред учредителите, когато пуснем на пазара акциите.

— Но защо? — учуди се Едуард. — Молекулярната биология и биотехнологиите не са моята стихия.

— Чудо голямо! — възрази Стантън. — Може ли да си толкова наивен? Абе човек, ти си научна знаменитост! Няма значение дали разбираш от молекулярна биология! Името ти е важно.

— Но аз наистина не разбирам нищичко от молекулярна биология — повтори раздразнено Едуард.

— Стига си ми играл по нервите — изпъшка другият мъж и посочи машината, над която приятелят му се бе надвесил. — Каква е тази чудесия?

— Уред за капилярна електрофореза — поясни ученият.

— И какво прави?

— Това е сравнително нов сепаратор — отвърна Едуард. — С него се отделят и установяват различните съединения.

Стантън прокара пръст по нагънатата пластмаса на основния уред.

— И какво му е новото?

— Нали ти казах, не е съвсем нов — уточни Едуард. — Като цяло работи на същия принцип, както обикновената електрофореза, но тъй като капилярите са с малък диаметър и при по-високи температури разлагането се осъществява бързо, се налага да използваме антиконвенциално средство.

Стантън вдигна ръце, сякаш се бранеше.

— Стига! — възропта той. — Предавам се. Това за мен е тъмна Индия. Кажи ми само има ли полза от него.

— Огромна — отговори Едуард и пак извърна поглед към машината. — Когато работи… В момента нещо прави номера.

— Включена ли е в електрическата мрежа? — попита Стантън.

Едуард го изгледа отчаяно.

— Само се опитвам да ти помогна — изхили се онзи.

Ученият вдигна капака и надзърна в чарковете. Веднага забеляза, че просто една от запушените епруветки опира и пречи на движението на диска.

— Голямо удоволствие е да поставиш положителна диагноза на медицински проблем — усмихна се той и намести стъкленицата. Дискът тутакси се завъртя. Едуард затвори капака.

— Значи мога да разчитам, че ще прочетеш проспекта, нали? — подхвана пак своето Стантън. — И ще обмислиш предложението.

— Притеснява ме мисълта да получавам пари за тоя, що духа — възрази Едуард.

— Че защо? — учуди се неговият приятел. — След като спортистите подписват договори с фирми за патъци, защо пък един учен да не направи същото? Правилният отговор е „да“, от мен да го знаеш — приемай, и не се чуди.

— Ще помисля — рече от немай-къде Едуард.

— Това вече е приказка — зарадва се Стантън. — Звънни ми, след като прегледаш проспекта. Пак ти повтарям, благодарение на мен ще спечелиш някой и друг голям долар!

— С кола ли дойде дотук? — попита ученият.

— Не, дойдох пеш чак от Конкъд — изкиска се другият мъж. — Разбира се, че съм с кола! Знам те аз теб, опитваш се да смениш темата, ама не те бива.

— Ще ме хвърлиш ли до студентското градче на Харвардския университет? — попита Едуард.

След пет минути вече се качваше в колата на Стантън — скъп мерцедес последен модел.

— Я да те питам нещо — подхвана Едуард, след като известно време бяха мълчали. — Онази вечер отвори дума за прапрабабата на Ким — Елизабет Стюарт. Сигурен ли си, че е била обесена като вещица, или това е само семеен слух, който се е предавал от поколение на поколение, докато накрая всички са повярвали в него?

— Не бих могъл да се закълна — призна другият мъж. — Повторих онова, което съм чувал.

— Не откривам името на Елизабет в изследванията за съдебните процеси срещу вещиците — отбеляза Едуард. — А авторите им са правили задълбочени проучвания.

— Чувал съм тази история от леля си — отвърна Стантън. — Според нея Стюартови открай време пазели тайната като зеницата на окото си. И нищо чудно, тя е доста позорна. Ако наистина става дума за някаква шарлатанска далавера… И аз не бих я развявал наляво и надясно.

— Да предположим, че всичко това наистина се е случило — каза Едуард. — Защо, по дяволите, продължават да се срамуват дори днес? Станало е толкова отдавна. Разбирам да го смятат за позор едно-две поколения, но три века?

Стантън сви рамене.