— Я не говорете така, момиче! — скастри я възрастната библиотекарка. — Заради вас обърнах листче по листче всичко тук. Обадих се дори на медицинската библиотека „Каунтуей“ и разговарях с Джон Молдейвиън, завеждащ отдел „Редки книги и ръкописи“. Обясних му за какво става дума и той обеща да провери. Така че — вървете при него. Ким съкрушено благодари на Гъртруд, сетне се върна на Харвард Скуеър и отново взе мотрисата за Бостън.
Всички се прибираха от работа, тя едвам се качи в блъсканицата във вагона. Нямаше къде да седне, та се наложи да стои права. Докато влакът громолеше по моста Лонгфелоу, младата жена се запита дали да не се откаже най-сетне от цялата тази история. Все едно гонеше мираж. Тъкмо решеше, че е попаднала на сигурна диря, и се оказваше, че това е поредната лъжлива следа.
Отскочи до гаража на болницата, взе колата, подкара я и си помисли за задръстванията по пътя към Салем. По това време на деня щеше да мине най-малко половин час, докато се измъкне от задръстването на кръстовището на Левърет Съркъл.
Затова Ким размисли и пое в обратната посока, към медицинска библиотека „Каунтуей“. Реши, че все пак е за предпочитане да разнищи следата, на която е попаднала възрастната библиотекарка, отколкото да се движи като костенурка по задръстените улици.
Джон Молдейвиън сякаш бе създаден, за да работи в библиотека. Говореше благо и тихо, беше много мил и любезен, отдалеч си личеше, че обича книгите: докосваше ги с обич и благоговение.
Ким се представи и спомена името на Гъртруд. Джон веднага затърси нещо по отрупаното с какви ли не листове и документи писалище.
— Тук имам нещичко за вас — рече мъжът. — Къде ли, по дяволите, съм го пъхнал?
Ким го загледа как рови из листовете. Имаше дълго лице, носеше очила с черни рамки. Тъпичките му мустачки изглеждаха направо съвършени, сякаш бяха нарисувани с молив за вежди.
— Трудът на Рейчъл Бингам тук, в библиотеката ли е? — престраши се да попита Ким.
— Не, вече не е тук — отвърна Джон. Лицето му грейна. — А, ето! Намерих го. Той вдигна лист копирна хартия. Ким въздъхна. Значи и следата, на която се бе натъкнала възрастната библиотекарка, не водеше доникъде.
— Прегледах архивите на медицинската библиотека за 1826 година — отвърна мъжът. — И намерих тази препратка към труда, който издирвате.
— Я да видим дали ще позная. Бил е преместен другаде, нали?
Библиотекарят я погледна над листа, който държеше.
— Как се досетихте? — поинтересува се той.
Ким измъчено се засмя.
— Поне досега все така ставаше — поясни тя. — И къде е бил прехвърлен?
— В Анатомичния факултет — отговори мъжът. — Днес, разбира се, се казва факултет по клетъчна биология.
Младата жена поклати невярващо глава.
— Защо, за Бога, ще го пращат там? — попита тя риторично.
— Нямам представа. Онова, което открих, е доста странно: припряно написано картонче, което навремето очевидно е било прикрепено към книгата, ръкописа или картината. Направих ви копие.
Той и подаде листа. Ким го взе. Почеркът беше нечетлив, затова тя се извърна към прозореца. Както личеше, върху него пишеше:
„Рядка вещ на Рейчъл Бингам, завършена през 1691 г.“.
При вида на думите „рядка вещ“ Ким си спомни как Мери Къстланд и е обяснила, че по време на пожара от 1764 година е било унищожено и „хранилището на редки и куриозни предмети“, сред които вероятно е бил и трудът на Рейчъл Бингам. Младата жена се сети и за писмото на Джонатан до баща му — почеркът пред нея вероятно беше именно на Джонатан. Представи си как притесненият младеж пише припряно картончето, та час по-скоро да се измъкне от стаята на преподавателя, където явно е проникнал, за да замени истинското име с „Рейчъл Бингам“. Ако са го били хванали, са щели да го изключат от университета.
— Свързах се с декана на факултета — продължи библиотекарят, прекъсвайки размислите на Ким. — Той ме препрати към друг колега — Карл Ниболсайн, който ръководи анатомичния музей „Уорън“. Обадих се и на него. Та той ми каза, ако съм искал да видя експоната, да съм отишъл в административната сграда.
— Значи експонатът е при него? — не повярва Ким.
— Както личи, да — потвърди Джон. — Анатомичният музей се намира на петия етаж на сграда А, пада се в далечния ъгъл, гледано от предната част на библиотеката. Искате ли да отидете до там?
— На всяка цена ще ида — отвърна младата жена. Усети как пулсът и се ускорява при мисълта, че най сетне е издирила доказателството срещу Елизабет. Мъжът се пресегна към телефона.
— Я да видим дали господин Ниболсайн още е там. Допреди малко си беше на работното място, но ми се струва, че има няколко кабинета. Доколкото знам, отговаря и за още няколко по-малки музеи и сбирки, пръснати из различните сгради на Харвардския университет. — Поговори по телефона, като междувременно кимна на младата жена, за да и покаже, че е извадила късмет, и след като затвори телефона, рече: — Провървя ви. Още е в музея и ще ви чака там, ако тръгнете веднага.
— Няма да губя и миг — отговори Ким.