Допустим риск

Вече наближаваше седем часът, когато Ким пристигна в имението. Беше се смрачило заради буреносните облаци, които продължаваха да се събират на запад. Когато наближи лабораторията, младата жена видя, че осветлението вече е включено. Спря, но не слезе веднага от автомобила. Уж беше решила твърдо какво ще прави, а пак започна да умува дали изобщо да ходи в лабораторията. В този момент и хрумнаха безброй причини да отложи посещението. Но тя не се поддаде. Отвори вратата на автомобила и слезе.

— Ще го направиш, пък да става, каквото ще! — заповяда си на глас Ким.

Изглади гънките по престилката, оправи си косата и влезе в лабораторията.

Ала още щом вратата се затвори след нея, тя усети, че настроението тук отново се е променило. Беше сигурна, че Дейвид и Глория, дори Елинор са я забелязали да влиза, но те изобщо не и обърнаха внимание. Дори сякаш нарочно извърнаха глави. Не се чуваше смях, всички мълчаха. Напрежението бе почти осезаемо.

Това скова за миг решимостта и, тя обаче си наложи да намери Едуард — седеше в тъмния ъгъл, пред компютъра. От зеленикавия светлик на монитора лицето му бе някак зловещо.

Ким се приближи и известно време стоя отстрани — не искаше да го прекъсва. Загледана в ръцете му, които препускаха по клавиатурата, забеляза, че между отделните удари пръстите му треперят. Дишането му бе учестено и на пресекулки. Минаха няколко минути. Едуард продължаваше да не и обръща внимание.

— Моля те — рече му тя накрая с несигурен глас. — Трябва да ти кажа нещо.

— По-късно — отряза Едуард, без дори да я погледне.

— Важно е да поговорим още сега — настоя плахо младата жена.

Едуард я стресна, като най-неочаквано скочи на крака. От внезапното движение столът му на колелца се плъзна стремително и се блъсна о шкафа. Мъжът доближи лице досами Ким, така че тя видя червените жилчици в изпъкналите му очи.

— Казах ти вече — по-късно! — повтори той през зъби. Погледна я така, сякаш я предизвикваше да му се опълчи. Ким отстъпи и се блъсна в писалището. Посегна колебливо, за да се хване, и събори на пода една стъкленица, която се счупи и съвсем я извади от равновесие.

Младата жена не се помръдна. Гледаше със свито сърце Едуард. Той се държеше така, сякаш всеки момент щеше да изтърве нервите си, точно както онзи път в жилището му в Кеймбридж, когато бе запокитил чашата с вино в камината. Хрумна и, че в лабораторията очевидно се е случило нещо много важно, отприщило сериозни разногласия. Каквото и да беше станало, всички, особено Едуард, бяха на косъм от избухването.

Отпърво на Ким и домъчня за него — знаеше колко изтощен е от работа. После обаче се усети — пак се оставяше във властта на старите навици и мислене. А беше длъжна да се вслуша в посланието на Елизабет. Поне веднъж в живота трябваше да се съобразява със своите потребности и интереси.

В същото време обаче не се заблуждаваше: нямаше никакъв смисъл да предизвиква излишно Едуард. От поведението му в момента бе повече от ясно, че той не е в настроение да обсъжда отношенията им.

— Извинявай, че те прекъснах — рече Ким, след като видя, че Едуард си е възвърнал отчасти самообладанието. — Очевидно сега не ти е удобно. Ще бъда в къщата. Настоявам да поговорим, ела, когато можеш. — Сетне тръгна към изхода. И беше направила само няколко крачки, когато спря и се обърна. — Научих нещо, което трябва да знаеш… да знаете всички — поправи се тя. — Имам сериозни причини да смятам, че лекарството „Ултра“ е тератогенно.

— Ще го пробваме на бременни мишки и плъхове — сопна се ученият. — Сега обаче трябва да решим нещо по важно.

Ким забеляза драскотина отляво на главата му. Видя и раните по ръцете му — бяха същите, както по ръцете и на Курт. Дръпна се инстинктивно.

— Наранил си се — каза и се пресегна да огледа раната на главата му.

— Няма ми нищо! — отсече Едуард и блъсна грубо ръката и. Обърна и гръб, върна стола на мястото му и след като седна, продължи да работи на компютъра.

Ким излезе от лабораторията, сломена от посещението — вече не бе в състояние да предскаже в какво настроение ще е Едуард и как ще се държи. Забеляза, че навън съвсем е притъмняло. Беше много задушно. Листата на дърветата бяха увиснали безжизнено. По небето сегиз-тогиз се стрелкаха птици, които търсеха къде да се скрият от задаващата се буря.

Младата жена забърза към автомобила. Погледна към тежките надвиснали облаци — високо в небето проблясваха къси, прилични на паяжина светкавици. Макар разстоянието до къщата да не бе голямо, наложи се да запали фаровете.

Първото, което направи, щом се прибра, бе да отиде в хола. Застана пред портрета на Елизабет и се взря в жената с ново състрадание, възхищение и благодарност. Съзерцава няколко минути волевото и женствено лице с яркозелени очи и усети, че се е поуспокоила. Образът и вдъхваше сили и въпреки отстъплението в лабораторията Ким знаеше, че няма връщане назад. Щеше да изчака Едуард и на всяка цена щеше да разговаря с него.