Домът на боговете

— Но аз съм отчаян!

— Отчаян да, сър, но не и вдъхновен. Нали разбирате, там е разликата.

— Може ли поне да ми кажете какво да правя?

— Ами, не ми е позволено да…

— Моля ви! Умолявам ви!

— Във вашето положение мога да ви предложа единствено да опитате с Дома на боговете. Там надали ще се натъкнете на нещо, което да ви свърши работа, но поне ще сте опитали.

— Ще опитам! Как да се свържа с Дома на боговете?

— Само момент и ще ви прехвърля.

Нещо изщрака, после зазвъня телефон и накрая се обади женски глас:

— Домът на боговете. На телефона сестра Хълга.

— Трябва да говоря с някой бог! — изпъшка Артър. От многото пъшкане гърлото започваше да го дере.

— Съжалявам, сър, но никой от нашите богове не разговаря по телефона. Под достойнството им е.

— Но аз трябва да говоря с някой бог!

— Тук, в Дома на боговете, се налага да разговаряте с тях лично.

— Искате да кажете, че мога да ви посетя?

— Разбира се — отвърна сестра Хълга. — Има почти три часа до края на свиждането. Можете ли да дойдете веднага?

— Като нищо — отвърна Артър, — но проблемът е, че не знам как се стига дотам.

— О, няма проблеми. От автомат ли се обаждате?

— Да.

— Тогава просто наберете звездичка-две-шест-звездичка.

— Само това ли?

— Да. И стойте близо до слушалката.

Това е пълна лудост, помисли си Артър. Но поне когато федералните се домъкнеха да го арестуват, щяха да го намерят благополучно луд, а не ужасно и потискащо нормален. Той натисна посочените копчета и приближи слушалката до лицето си.

Фиуууууу! — разнесе се звук и Артър почувства нещо странно — като че върху лицето му се прилепи малък прозрачен октопод. Посегна да го махне. Невидимото нещо-си-там всмука ръцете му. Той запищя и телефонът го глътна целия.

5

Мигът, в който Артър биде всмукан в телефона, бе необикновен, ала не трая много дълго. Само миг по-късно, а може би и по-малко, той се озова на непознато място. Мястото приличаше на всички рецепции по света: кафеникави стени, под, постлан с линолеум, непряко таванско осветление, чието трепкане ви лази по нервите.

— Ще ми се най-после да се хванат и да го оправят — обади се женски глас.

Артър откри, че е седнал в кресло с тапицирана с кожа облегалка, а зад бюрото насреща му седи едра жена в колосана бяла униформа. Имаше широко лице „с мен шега не бива“ и огромна гръд, която в колосаната бяла униформа изглеждаше като отлята от закалена стомана; дебели глезени, косми по опакото на дланите и лек намек за мустак.

— Аз съм сестра Хълга — представи се тя. — Вие изразихте желание да ни посетите?

— Да, да, точно така — дойде Артър на себе си с похвална пъргавина. — Всъщност, къде точно се намирам? Само така питам, да съм наясно.

— Това е Домът на боговете — обясни сестра Хълга. — Или, ако бъдем по-точни, Вселенски старчески дом „Космос“ за престарели, бедни и изпаднали в немощ божества. Нали тук очаквахте да попаднете?

— Разбира се — отвърна Артър. — Просто исках да съм сигурен, че съм пристигнал където трябва. Преплитането на връзките понякога погажда гадни номера.

Той се огледа из приемната, лъхаща на неизменната миризма на варено зеле.

— Значи, тук идват боговете, като приключат там? — рече той с вял жест, и, както се надяваше, с познаваческа нотка.

— Да, някои от тях — отвърна сестра Хълга.

— Защото нямат избор?

— Трябва да им влезете в положението. Някои от тях съществуват от толкова отдавна, че вече не са в състояние да се грижат за себе си.

— Пък аз си мислех, че боговете са безсмъртни.

— Разбира се, че са безсмъртни. Но трябва да разберете как е с божествата. Земните хора си мислят, че да си безсмъртен означава, че можеш да си караш довека такъв, какъвто си.

— Искате да кажете, че не е така?

Хълга поклати глава.

— Не е. Физически — да, боговете и богините могат да съществуват неопределено дълго време. Това им е изначално присъщо. Но умствено — психически — трябва да разберете, че боговете плащат ужасна дан за своята божественост

Артър кимна.

— Заради всичкото това препускане из небесата ли? — предположи той.

Хълга го изгледа свирепо.

— Заради много повече от това. Когато си бог, мислите, надеждите, страховете и мечтите на хората се сипят върху ти през цялото време. Боговете възприемат директно чувствата на онези, които им се кланят. И си плащат за това.

— Не знаех — призна си Артър.

— След време всичките тия хорски жалби и молитви си вземат своето. В началото всичко е чудесно. Повечето богове, дори и състрадателните, просто се оставят всичките тия молби да се изливат върху им. Но след време и на най-коравите им писва. От всекидневното неблагодарно задължение да изслушват всичките тия отчаяни молби и от това, че в повечето случаи не могат да помогнат с кой знае какво, те направо се поболяват.

— Това е новост за мен. Мислех, че на един бог всичко му е по силите.