Домът на боговете

Робърт Шекли Домът на боговете

На Гейл —
        моя жена,
                моя любов,
                        моя съдба

Пролог

В една област, отстояща под прав ъгъл спрямо обичайното време и пространство, но отделена от него, беше тихо и спокойно — така си беше почти от памтивека. Всичко в тази област беше в състояние на потенциалност. Нямаше ни земя, ни въздух, ни вода, ни атоми или кварки, и електрони нямаше, и фотони, та дори и неутрино — тези безкрайно малки космически скиталци.

Тук нямаше ни светлина, ни мрак, защото и фотоните, и антифотоните съществуваха само в потенциално състояние — толкова близко до небитието, че представляваха съвсем нищожна величина. Не можеше да се твърди, че сбъдването на тази потенциалност вече съществува, но то може да е съществувало вчера или да просъществува утре.

И там, на това място, долетя сигнал. Щом сигналът проникна в пространството, потенциалността се отърси от отколешния си сън, не без известна неохота, и — прас! — се превърна в реалност.

Оформи се атмосфера, в която сигналът да отекне. Възникнаха фотони, та сигналът да стане видим. Появиха се разумни, богоподобни същества, за да има кой да го чуе и разбере.

Отпървом нямаше съвсем нищо, а после се яви поляна, обляна в роса. Всяка росна капчица блестеше със свой неповторим блясък. Една от тях започна да се издува. По прозрачната й сферична обвивка заиграха цветове. Тя продължи да се разраства и най-накрая се пръсна. От нея излезе същество с човешки облик. То чакаше и наблюдаваше как други капки роса се издуват, набъбват и се пукат, а от тях изскачат други богове. Най-накрая се попълниха дванайсет места. Висшите богове, древни като Вселената, нови като утрото, стояха на тревата и се съзерцаваха един друг. Знаеха за какво са родени. Чакаха рождението на онзи, който щеше да задейства плана. Онзи, наречен Астур.

Част първа

1

Всяка професия си има своите фенове. Ако си рок звезда, то съществуват хора, готови да ти се хвърлят в краката и да се кълнат във вярност в твоите устни, очи, коси. Но ако си Артър Фен, доктор по сравнителна митология с няколко публикации зад гърба си, то твоят фен няма как да е нещо повече от възрастен господин-чужденец с бяла брадичка и кафеникаво, прорязано от бръчки лице. И все пак и един-единствен фен стига, за да ти промени живота.

Артър беше към трийсетгодишен и си падаше малко височък, с обичайната за учените попрегърбена стойка. Понастоящем беше безработен — малко университети се нуждаеха от митолог с мижавите препоръки на Артър. Притежаваше къщичка, наследство от родителите му, и мизерен доход от тяхната застраховка. Имаше годеница, прекрасната Мими, макар че връзката им в момента преживяваше една от най-рискованите си фази.

Но — фен?! Артър представа си нямаше, че има фен, до деня, в който господин Аводар пристигна в дома му във Флорида. Беше типичен зноен ден в Таити Бийч, Флорида, столица на окръг Магнолия, на запад от окръзите Дейд и Броуард. Магнолия беше създадена върху нова-новеничка твърда земя, след като Програмата за пресушаване на благата във Флорида обезводни половината Евърглейдс, бастиса алигаторите и снежните чапли и осигури нова площ за все по-разрастващото се население на Флорида, състоящо се от пенсионери и берачи на плодове. Таити бийч беше невзрачен градец с население 300 000 души, повечето скорошни емигранти от метежните райони на Централна Америка.

Беше жежко, както обикновено. Дори и кипарисовите дъски, с които беше облицован домът на Артър, се потяха, както и бичметата, гредите и всичката останала дървения, крепяща къщата. Артър се потеше само наполовина. Предницата му беше обърната към климатика и той облъхваше гърдите му с прохлада. Гърбът му обаче не познаваше подобно облекчение и затова се потеше безспир. Артър седеше зад старото си дъбово писалище със сгъваем капак, наследство от баща му, и се опитваше да проумее някак си своя данък общ доход.

На вратата се почука. Артър се изправи — всяка разтуха му беше добре дошла. Нахлузи една риза с къси ръкави и тръгна да отваря.

На прага му стоеше старче с къса бяла брадичка и кафеникаво лице, прорязано от бръчки.

— Доктор Фен! — възкликна старецът с акцент, навярно оформил се в дамаскския квартал Мурмад, вероятно близо до портата Алепо, ако съдим по съкратените шушкави звуци. — Толкова се радвам да се запознаем! Изглеждате много по-добре, отколкото на снимката.

— Къде сте ме виждали на снимка? — учуди се Артър.

— В „Журнал «Ханаански старини»“. В онзи брой, където беше отпечатана забележителната ви статия.

— Коя статия точно?

— Беше озаглавена „Ключът към разговор с боговете: предислямският ритуал, разкрит в модерната практика на ашварите“. Между другото, казвам се Аводар.

Артър си спомни, че беше платил петдесет долара за честта да го публикуват в журнала, но за снимката и кратката биографична справка не му бяха взели никаква допълнителна такса.

— Ами влезте, господин Аводар — покани го Артър. Разчисти списанията и вестниците от кушетката, подкани госта да седне и го попита чай ли иска или кафе.