Домът на боговете

Никакви свестни мисли не му идваха в този делириум от опасения, признак за неизбежното идване на камара неприятности. Можеше ли да събере парите, които дължеше, или поне някакъв съществен дял от тях? Нема начин, Хосе, както имаха навика да се изразяват местните плодоберачи. Можеше ли да избяга — на истинския Таити, може би? На тази идея й беше минало времето още преди сто години: можеха да те екстрадират отвсякъде и всякак, пък и без това, докъде стигна Гоген, като заряза всичко?

Умът на Артър, претоварен от мъчителни терзания, се разбунтува срещу мисълта за така наречените практически разрешения и вместо това се насочи към единственото нещо, от което разбираше: сравнителната митология, предмет, който той имаше ценз да преподава, стига да се намереше в Съединените щати колеж или университет, заинтересован да го назначи. Но не мисли за преподаване витаеха в момента в прегрелия му мозък. Той мислеше за Хасамдемели, хетския бог на ковачите, за когото се твърдеше, че се занимавал и със загубените каузи. Мислеше за Хоким, един от древните богове на мъдростта в южна Арабия, и за Хаубас, по-известен като Атар — пак южноарабско божество, за което се вярваше, че в акадското си превъплъщение той/тя приема андрогинен облик. Колко мили ги чувстваше всички тях сега! И колко далече от тях щеше да бъде скоро — да чука камъни в някой поправителен дом във Флорида, посмешище за хиляди.

Тези стари, забравени богове му бяха неизразимо скъпи, защото във върлинестото му хърбаво тяло една костица нямаше, която да съдържа и грам практичност. В най-съкровените дълбини на душата си той суеверно се кланяше на древните, забравени божества. Тъкмо затова в колежа беше избрал за основна специалност суеверието под маската на сравнителна митология.

А къде ли бяха те сега, неговите изгубени богове? Там, в небитието на незнайните времена. Просто плодове на човешката склонност към тайнственото. Или поне така ни убеждаваха учените. Но какво ли правеше Хоким и Хаубас по-малко реални от християнския Господ-Бог, мюсюлманския Аллах или будисткия Буда? С какво свети Франсис и свети Кристофър бяха по-малко реални от Харум и Харуна, водните духове в змийски облик на древните марокански племена? Щом милиони вярваха, че свети Джуд покровителства загубените каузи, защо не вярваха и в шумерския Хендурсанда, съответстващ на акадския бог Исум, за когото се вярвало, че е свързан с правилното функциониране на законите в държавата и с правосъдието въобще?

За мнозина тези божества не бяха нищо повече от срамни суеверия. Но всичко зависеше от това кой слага етикетите. Що се отнася до божествата, победителят поръчва музиката и казва кое е дълбоко, духовно и истинско. Но кой би могъл да твърди, че победителите са прави и според великия, тайнствен план?

На Артър вече не му бе останало нищо освен молитвата. Но на кого да се моли? Не и на установените богове от стандартните религии, в които никога не беше вярвал и към които не можеше да се принуди да се обърне дори и в това прискърбно положение. Кого ли да призове, ако не божествата, демоните и дяволите, които изучаваше и за които мечтаеше от дете?

В странно замаяно състояние Артър се надигна от стола и се отправи към гаража, превърнат от него в склад и офис — колата си бе зарязал да се пържи навън на слънцето. Мека светлина, изпълнена с прашинки, се процеждаше през прозорчето високо горе на наклонения таван. Тук цареше мисис на древност, уютно чувство за незапомнени времена.

Молитва — това му оставаше. И той щеше да се моли, но на онези демони и божества, които сам си избере.

Артър вдигна един парцал и отвори чекмедже в старото си бащино писалище. Оттам извади малкия каменен амулет, който си беше купил едно лято от една екскурзия из предислямските развалини, организирана от сирийския Департамент на старините. Беше жълто-кафяв камък, изрязан във формата на орел с лъвска глава. Купи си го от една сергия в базара край Алепо. Менте, без съмнение. Но наподобяваше онези, които древните акадци бяха използвали за магическите си ритуали.

Стиснал мъничкия амулет, Артър се отправи към томовете от деветнайсети век, съставени от английския полимат Уилям Дийн Скот. Избра пети том — молитви и заклинания за призоваване на демони, дяволи и тям подобни. После, ей тъй за късмет, извади и книгата, която му беше дал неговият фен, господин Аводар — „Ключът към разговор с боговете“.

Като опиянен от силно вино, той събра необходимите за обреда съставки: свещите, изсушената гущерова кожа, чашата прокиснало мляко и златните капки мед. Убоде пръста си с имитация на кама от Шеба и добави към сместа няколко капки кръв. После намери необходимата страница в „Ключа“ и, превеждайки с мъка от древноеврейски, занарежда обредните слова. Чувстваше се замаян, зашеметен и от нищичко не му пукаше.

Нищо не се случи.

Вече съвсем луднал, той отново повтори думите, този път с най-добрата си имитация на шумерски акцент. Пак нищо.

Може би западношумерският акцент би свършил по-добра работа? Пробва и него. Нищо.

— Майната му! — възкликна той.