Дом на пръст и кръв

Сякаш ангелите знаеха, че Брайс е жива. И щяха да бомбардират града, докато не я убиеха, покосявайки всичко по пътя си. Може би и с надеждата, че успеят ли да разрушат портите, вратите към Ада ще изчезнат.

Ледено, убийствено спокойствие обзе Хънт.

— Издигни ни по-нависоко — каза на Фурия. — Докъдето може да стигне хеликоптерът.

Тя се досети какво е намислил. Не можеше да лети с незаякналите си криле. Но нямаше да му се наложи.

— Дръжте се — каза Фурия и надигна рязко носа на хеликоптера.

Машината започна да се издига все по-нагоре и по-нагоре и всички стиснаха зъби заради натиска на силите, тласкащи ги обратно към земята.

Хънт се настани на онова място в себе си, където посрещаше битките, където бе преживял тъмниците и гладиаторската арена на Сандриел.

— Приготви се, Аталар — извика му Фурия.

Ракетните установки спряха да се въртят, насочили гигантски цеви.

Когато хеликоптерът прелетя над стените на Лунатион, Хънт разкопча предпазните си колани. Вече прелитаха и над Истрос, над Костения квартал, който се виждаше като мъглявина от тази височина.

В очите на Данаан блестеше благодарност. Принцът разбираше, че само Хънт е способен да им помогне в този момент.

Старият площад и сияещата порта в сърцето му се появиха под тях. Друг сигнал не му трябваше.

Без нито капка колебание или страх Хънт скочи от хеликоптера, прибрал криле плътно до тялото си. Еднопосочен билет. Последният му полет.

Орловият му поглед веднага откри Брайс, свита на топка, сякаш така можеше да се спаси от смъртта, която скоро щеше да я връхлети.

Жупелните ракети излетяха една след друга — най-близката се понесе в смъртоносна дъга към Стария площад. Макар и шеметно устремен към земята, Хънт видя, че няма да порази целта си; щеше да падне на десетина пресечки от площада. Но дори от такова разстояние взривът щеше да е опасен. Брайс пак попадаше в зоната, където компресираната ангелска сила щеше да я пръсне на парчета.

Ракетата удари земята и целият град подскочи от жестокия сблъсък. Пресечка след пресечка рухваха под пагубната й ударна вълна.

С разперени криле и лумнали светкавици Хънт се хвърли върху Брайс сред изригващия свят.

91

Трябваше да е мъртва.

Но ето че пръстите й се свиваха върху отломките. Дъхът режеше като трион гърдите й.

Жупелните снаряди бяха унищожили площада, целият град тънеше в димяща разруха, ала портата още се издигаше. Само дето светлината й беше угаснала и кварцът пак беше станал леденобял. Тук-там по отломките мъждукаха пламъци, озаряващи треперливо опустошението наоколо.

От небето валеше пепел и се сипеше по живите въглени.

Ушите й жужаха леко, не като след първия взрив.

Не беше възможно. Все пак видя бляскавата жупелна ракета да прелита покрай площада и знаеше, че ще удари на няколко пресечки оттук, че скоро след това смъртта ще я застигне. Портата явно я беше защитила някак.

Надигна се на колене със стон. Поне бомбардировките бяха спрели. Само няколко сгради стърчаха сред унищожението. Скелети на коли още горяха около нея. Задушливият пушек закриваше първите вечерни звезди.

А в сенките… в сенките се надигаха оцелелите демони. Горчива жлъчка прогори гърлото й. Трябваше да стане. Да се маха оттук, докато още бяха зашеметени.

Само че краката отказваха да й съдействат. Тя размърда пръсти в кецовете си, за да се увери, че работят, но, не можеше да стане от земята. Тялото не й се подчиняваше.

Купчинка пепел кацна върху съдраното коляно на клина й.

Ръцете й затрепериха. Не беше пепел.

Беше сиво перо.

Брайс се извъртя да погледне зад себе си. И главата й се продъни. От гърлото й се изтръгна писък, надигнал се от толкова надълбоко в нея, че й прозвуча, сякаш светът се разцепваше на две.

Хънт лежеше по лице на земята. Гърбът му беше окървавен и обгорен, а краката му…

От тях не беше останало почти нищо. Нито от дясната му ръка, освен кърваво петно на тротоара. А на гърба му, на мястото на крилете му.

Сега зееше кървава дупка.

Брайс скочи инстинктивно към него през оплискани в червено парчета бетон и метал.

Беше я защитил от експлозията. Някак беше успял да се измъкне от Сандриел и да дойде при нея. Да я спаси.

— Молятемолятемолятемоляте…

Тя го обърна по гръб, за да провери дали е жив, дали диша.

Устата му помръдна. Съвсем леко.

Брайс проплака, намествайки главата му в скута си.

— Помощ! — извика. Отговори й само пъклен лай от прошарения с пламъци мрак. — Помощ! — опита отново, но гласът й беше толкова прегракнал, че сигурно не стигна до другия край на площада.

Рандъл й беше разказвал за страховитата мощ на жупелните ракети. Че заклинанията, вплетени в концентрираната ангелска магия, забавяли възстановяването на ранените ванири, така че да умрат от кръвозагуба.

Почти цялото лице на Хънт беше обляно в кръв. Само лекото потрепване на гърлото му й подсказваше, че е жив.

А раните, които вече трябваше да зарастват… още кървяха обилно. Някои от най-важните му артерии бяха разкъсани.

— ПОМОЩ! — изпищя тя.

Но никой не й отговори.

Ударната вълна от ракетите застигна хеликоптера.