Дом на пръст и кръв

Онази водна нимфа беше казала, че нямало жертви — дали Хънт все пак не бе проявил милост, задействайки противопожарните аларми, за да предупреди обитателите на сградата? Искаше й се да вярва в това.

Но след като беше изпепелил всички доказателства в някогашния й апартамент, беше отишъл на среща със Змийската кралица, за да си откупи необходимото за планирания бунт. Не му вярваше, че искал да се откаже от сделката. Нито за миг. Отлично знаеше какво наказание го чака. Би казал всичко, за да се защити.

Даника беше убила глутницата „Дяволи“. Беше убила Торн и Конър. А накрая и себе си.

И сега блуждаеше в срам сред мавзолеите на Спящия град.

Страдаше. Заради Брайс.

Не беше вярно. Не можеше да е вярно.

Когато Фурия се върна след няколко часа, Брайс още се взираше в една и съща точка на стената. Рун я остави и отиде в кухнята.

Брайс все пак чу тихия им разговор.

— Аталар е в една от килиите под Комициума — каза Фурия.

— Мика не го е екзекутирал?

— Не. Джъстиниън и Виктория… Разпънал е ангела на кръст, а таласъмката е наказал още по-гнусно.

— Мъртви ли са?

— По-лошо. Джъстиниън още кърви във фоайето на Комициума. Дали са му нещо да забавят възстановяването на тялото му. Ако има късмет, ще умре по-скоро.

— Ами таласъмката?

— Мика е изтръгнал съзнанието й от тялото й и го е наврял в някаква стъкленица, която сложил под кръста на Джъстиниън. Говорят, че щял да я изхвърли в падината Мелиное, за да потъне чак до дъното на океана и да полудее сама в мрака.

— Мамка му. Не можеш ли да направиш нещо?

— Обвинени са в измяна към Републиката. Хванати са да съзаклятничат срещу нея. Нищо не мога да направя.

— Но Аталар не е разпнат заедно с Джъстиниън?

— Мисля, че Мика му е измислил друго наказание. Още по-страшно.

— Нима има по-страшно от мъките, които е предвидил за другите двама?

Дълга смразяваща пауза.

— Има, Рун Данаан.

Брайс позволи на думите им да я облеят като вълна. И продължи да седи на дивана, вперила празен поглед в тъмния екран на телевизора. В черната пропаст в себе си.

Четвърта част Проломът

68

Незнайно защо Хънт беше очаквал каменна тъмница.

Странно, при положение че доста пъти беше слизал в килиите под Комициума да оставя малкото врагове, които Мика искаше живи, но някак си беше представял залавянето си като онова в Пангера: мрачните, мръсни тъмници на астерите, почти същите като онези в двореца на Сандриел.

Не очакваше да попадне в бяла стая, чиито хромирани решетки жужаха от магия, неутрализираща неговата. Екранът на отсрещната стена на коридора предаваше на живо от атриума на Комициума: тялото, заковано за железния кръст в центъра му, и стъклената кутия в основата му, покрита с капки кръв.

Джъстиниън още стенеше от време на време; пръстите на краката и ръцете му потрепваха, докато се задушаваше бавно и тялото му напразно се опитваше да излекува измъчените му дробове. Крилете му вече бяха отсечени. И оставени на мрамора под него.

Виктория, чието невидимо съзнание беше затворено в стъкленицата, бе принудена да гледа мъките му. Да гледа как кръвта на Джъстиниън се стича по капака на малкия й затвор.

Хънт седеше на твърдия нар и проследяваше всяка секунда от изтезанията им. Чу писъците на Виктория, докато Мика я изтръгваше от тялото, в което бе живяла толкова дълго. Видя как Джъстиниън се съпротивява, докато слагаха разбитото му тяло върху кръста, докато го приковаваха с железните гвоздеи. Не откъсна поглед от екрана дори когато вдигнаха кръста и той закрещя от болка.

В коридора се отвори врата. Хънт не стана от нара, за да провери кой идва. Раната на слепоочието му беше зараснала, но не беше измил кръвта, засъхнала по бузата и челюстта му.

Стъпките по коридора бяха равномерни, спокойни. Исая.

Старият му приятел спря пред решетките.

— Защо?

По красивото му лице вече го нямаше познатия чар, обичайната топлина. Само гняв, умора и страх.

Макар и да съзнаваше колко камери го следят, Хънт отвърна:

— Защото това трябва да има край.