Дом на пръст и кръв

Даника познаваше Рийд покрай почасовата си работа като охранител във фирмата на баща му — огромна човешка магитех компания с офиси в Централния бизнес район. Даника твърдеше, че работата била толкова скучна, че дори не й се обяснявало какво точно прави, но пък плащали добре. И нещо повече — беше си я избрала сама. За разлика от другия й живот. Между патрулите и задълженията си към Помощната гвардия Даника често се подвизаваше във високия небостъргач — където можеше да се преструва, че има шанс за нормален живот. Беше нечувано член на Помощната гвардия да е имал втора работа — особено алфа като нея, — но Даника успяваше да съчетае двете.

Пък и хубавото беше, че в последно време всички искаха да се докопат до „Реднър Индъстрис". Дори Мика Домитус инвестираше стабилно в иновативните експерименти на компанията. В това нямаше нищо необичайно, защото губернаторът инвестираше в какво ли не, от технологии до лозя и училища, но тъй като Мика присъстваше в неизменния черен списък на Сабин, Даника се радваше на възможността да дразни майка си, работейки за човешка компания, подкрепяна от него, дори повече, отколкото на свободната си воля и тлъстата заплата.

Даника и Рийд се бяха срещнали на една презентация преди няколко месеца — точно когато Брайс си нямаше приятел и постоянно мрънкаше заради това. Даника му беше дала номера на Брайс в отчаян опит да спаси здравия си разум.

Брайс приглади с длан роклята си.

— Трябва да се преоблека. Остави ми едно парче.

— Нали уж отиваш на вечеря?

Брайс направи физиономия.

— Аха. В един от ония прехвалени ресторанти, където наричат вечеря бисквитка с мус от сьомга.

Даника потрепери.

— В такъв случай задължително се наяж преди това.

— Едно парче за мен — напомни й Брайс, сочейки я с пръст. — Не забравяй да ми оставиш едно парче.

Надникна за последно към единствената оцеляла кутия и излезе от кухнята.

Всички членове на глутницата без Зелда вече бяха в човешки облик, с кутии с пица върху краката или отворени върху износения син килим. Бронсън пиеше от керамичната кана с медовина, приковал кафяви очи във вечерните новини. Тъкмо започваше репортажът за освобождаването на Бригс — придружен със зърнест видеоматериал, на който се виждаше как го извеждат от затвора по бял комбинезон. Някой веднага грабна дистанционното и превключи на документален филм за делтата на Черната река.

Докато Брайс ги подминаваше на път към вратата на стаята си в отсрещния край на всекидневната, Натали й се ухили самодоволно. Да, дълго време щяха да й подхвърлят намеци за креватните умения на Рийд. А Натали със сигурност щеше да обърне нещата към способностите на Брайс.

— Дума да не си казала — предупреди я Брайс.

Натали стисна устни, сякаш едвам сдържаше злорадия си вой. Лъскавата й черна коса почти трепереше от усилието да потисне смеха си, а ониксовите й очи направо горяха.

Брайс умишлено игнорира тежкия златист поглед на Конър, който я следваше през всекидневната.

Вълци! Проклетите вълци вечно си бутаха муцуните в нейните работи.

Никой не можеше да ги сбърка с човеци, колкото и да си приличаха на външен вид. Бяха твърде високи, твърде мускулести — и само хищник можеше да стои толкова неподвижно. Дори премерените ловки движения, с които ядяха пицата, напомняха какво бяха способни да сторят на всеки, изпречил се на пътя им.

Брайс внимателно прескочи изпружените дълги крака на Зак и снежнобялата опашка на Зелда, която лежеше на пода до брат си. Двамата бели вълци близнаци, стройни и тъмнокоси в човешката си форма, бяха страховити във вълчата. Навсякъде с ужас ги наричаха Призраците.

Затова Брайс много, много внимаваше да не настъпи пухкавата опашка на Зелда.

Поне Торн, обърнал назад козирката на шапката си с логото на отбора по сънбол, й се усмихна състрадателно от полуизгнилото кожено кресло до телевизора. Единствено той от всички в апартамента разбираше колко досадно може да е вмешателството на глутницата. И единствено него го беше грижа за настроенията на Даника. И жестокостта на Сабин.

Беше почти невъзможно алфа като Даника да забележи омега като Торн. Не че той самият дори бе загатвал за подобно нещо. Но Брайс усещаше гравитационното привличане, когато Даника и Торн бяха в една стая заедно — приличаха на две звезди, въртящи се в орбита една около друга.

За щастие, Брайс успя да стигне до стаята си, без да чуе коментари относно мъжеството на гаджето си, и затръшна вратата след себе си достатъчно силно, че да ги прати на майната им.

Направи едва три стъпки към продънения си зелен скрин, преди из апартамента да проехти гръмък смях. Но само секунда по-късно смехът секна, заглушен от свирепо, не съвсем човешко изръмжаване. Дълбоко, грохотно и смъртоносно.

Не ръмженето на Даника, което звучеше като смъртта — тихо, хрипливо и студено. Това беше ръмженето на Конър. Изпълнено с огън, ярост и чувство.

Брайс отми под душа прахоляка и мръсотията, които усещаше по тялото си винаги когато извървеше петнайсетте пресечки между апартамента им и тясната сграда от пясъчник, където се помещаваше антиквариат „Грифон".