Брайс преглътна и се зачуди колко ли отвратително би било да отмие парещата следа от джина с бирата, която беше оставила на плота.
Конър подхвана:
— Виж какво. Познаваме се от доста време…
— Това репетирана реч ли е?
Той се изправи и бузите му поруменяха. Вторият в глутницата „Дяволи“, най-страховитият и най-смъртоносен сред всички отряди на Помощната гвардия, се изчерви.
— Не.
— Началото прозвуча като заучено встъпление.
— Ще ме оставиш ли да те поканя на среща, или първо ще трябва да се скараме заради изказа ми?
Тя изсумтя, но стомахът й се сви.
— Не излизам с вълци.
Конър й се ухили тарикатски.
— Направи едно изключение.
— Не — повтори тя, но вече се усмихваше леко.
Конър заяви с непоклатимата самомнителност, присъща на всеки безсмъртен хищник:
— Искаш ме. Аз искам теб. От доста време е така и заигравките с човешките мъжлета не ти помагат да го забравиш, прав ли съм?
Да, прав беше. Въпреки това Брайс отвърна с учудващо спокоен глас, като се има предвид вилнеещото й сърце:
— Конър, няма да изляза с теб. Достатъчен ми е един деспот като Даника. Не ми трябва още един вълк, особено мъжки, да се разпорежда с живота ми. Не искам повече ванири да си врат муцуните в моята работа.
Златистите му очи помръкнаха.
— Не съм като баща ти.
Не говореше за Рандъл.
Брайс се отблъсна от плота и закрачи решително към Конър. И към външната врата зад него. Вече закъсняваше за срещата.
— Това няма нищо общо. Отговорът ми е
Конър не помръдна от мястото си и тя спря на броени сантиметри от него. Въпреки че беше на токчета и по-висока от повечето жени, той пак се издигаше над нея. Доминираше цялото пространство само с присъствието си.
Като всеки алфа-задник. Като елфическия й баща, който съблазнил деветнайсетгодишната Ембър Куинлан, опитал да я задържи за себе си и развил толкова силно собственическо чувство към нея, че веднага щом Ембър разбрала, че е бременна с Брайс, избягала от него, преди той да надуши детето в утробата й и да я заключи във вилата си в Пет рози, докато не остарее и той не загуби интерес към нея.
Брайс не обичаше да мисли за това. Не и след като си направи кръвни изследвания и си тръгна от кабинета на медвещера със знанието, че е наследила от елфическия си баща не само червената коса и заострените уши.
Някой ден щеше да погребе майка си, щеше да погребе и Рандъл. Което си беше напълно нормално дори за човек. Но фактът, че тя щеше да продължи да живее още няколко века и да помни гласовете и лицата им само с помощта на снимки и видеоклипове, караше стомаха й да се свива на топка.
Съжали, че не е изпила поне още една глътка джин.
Конър не се отместваше от вратата.
— От една среща няма да изпадна в собственическа истерия. Дори не е нужно да е точно среща. Може просто… да хапнем пица — довърши той, кимвайки към купчината празни кутии.
— С теб излизаме редовно. — Вечерите, когато привикваха Даника на срещи със Сабин или другите командири на Помощната гвардия, той често носеше храна или я водеше в някой от многото ресторанти в оживения им квартал. — Щом няма да е среща, какво ще е различното?
— Ще е нещо като проба. За среща — процеди през зъби Конър.
Тя вдигна вежда.
— Среща, на която да реша дали искам да се срещам с теб?
— Невъзможна си. — Той се отблъсна от касата на вратата. — Доскоро.
Брайс се усмихна и тръгна след него към всекидневната, изтръпвайки от чудовищно високия звук на телевизора, в който вълците бяха вперили много,
Дори Даника знаеше, че търпението на Конър си има граници, отвъд които можеше да има сериозни последствия.
За част от секундата на Брайс й хрумна да сграбчи Втория за рамото и да му обясни, че е най-добре да си намери някоя кротка, мила вълчица, която да му народи вълчета, и да не се занимава с момиче с толкова душевен багаж, жадно да купонясва, докато не повърне в някоя уличка като пияно студентче. Брайс изобщо не знаеше дали може да обича някого, защото май не й трябваше никой друг освен Даника.
Но в крайна сметка не го сграбчи за рамото й докато вземе ключовете си от купата до вратата, Конър вече се беше изпружил на дивана — пак на
— Чао — каза Брайс.
Даника я погледна от другата страна на стаята, все така критично, но и леко разведрено, после й смигна.
— Бесней, кучко.
— Бесней, дрисло — отвърна й Брайс и думите се плъзнаха по езика й с лекота заради дългогодишната употреба.
Вече излизаше в мърлявия коридор, когато Даника добави „обичам те“ и Брайс се поколеба с ръка върху дръжката на вратата.