Документът на Матлок

Видя и причината за трясъка. Големият прозорец откъм улицата бе неузнаваем от извитите решетки и строшените стъкла. Беше двоен, спомняше си ясно, че го бе оставил отворен, преди да тръгне за Бийсънови. Обичаше пролетния ветрец, а беше твърде рано за сезона, за да пусне щорите. Поради това нямаше причина прозорецът да се счупи, земята беше на около метър и половина под решетката — достатъчно високо, за да обезкуражи някой неканен гост, и достатъчно ниско, за да избяга изплашен крадец.

Следователно счупването на прозореца не беше причинено от бягство. Бе умишлено.

Наблюдаваха го и му бяха дали знак. Предупреждение.

Но Матлок разбра, че не може да го приеме — това би означавало да признае, че целта на посещението е нещо повече от обир, а не беше склонен да го стори.

Прекоси бързо до вратата на спалнята и погледна вътре. Ако това беше възможно, спалнята му бе в още по-голям безпорядък от дневната. Дюшекът беше метнат до стената и раздран. Всички чекмеджета на скрина бяха измъкнати и захвърлени на пода, а съдържанието им бе разпиляно из стаята. Гардеробът беше в същото състояние — костюмите и саката бяха смъкнати от закачалките, обувките изхвърлени от обичайните им места.

Преди да погледне в кухнята, знаеше, че няма да я завари в по-добро състояние. Храните в консерви и кутии бяха просто хвърлени на пода, разместени, но по-меките предмети бяха раздрани на части. Матлок отново разбра. Един или два трясъка от другите стаи бяха допустими, но продължително тракане в кухнята можеше да събуди някое от семействата в сградата. Ето, чу над главата си лек звук от стъпки. Последният трясък на прозореца бе събудил някого.

Предупреждението беше ясно, но самата цел бе да се претърси апартаментът.

Знаеше какво са търсили и отново разбра, че не бива да го показва. Както у Бийсънови, така и сега бяха направени някакви заключения, а той трябваше да ги опровергае по най-убедителния възможен начин. Поне за това се досети инстинктивно.

Но преди да започне да се преструва, трябваше да провери дали претърсването е било успешно.

Отърси ума и тялото си от сковаващата ги летаргия. Огледа отново дневната. Всички прозорци бяха оголени и светлината беше достатъчно силна, за да може някой да наблюдава от близка сграда или от наклонена морава от другата страна на улицата със силен бинокъл всяко негово движение. Ако изгасеше лампите, тази неестествена реакция щеше да потвърди заключенията, които искаше да отхвърли.

Точно така. Човек не влиза в опустошената си къща, за да гаси лампите.

И все пак трябваше да влезе в банята — в момента най-важното помещение в апартамента. Трябваха му по-малко от трийсет секунди вътре, за да определи успеха или неуспеха на тършуването, и то да го направи така, че да изглежда съвсем невинно. Ако някой наблюдаваше.

Трябва да прибягна до някакъв естествен жест, помисли той. Видя, че стереомагнетофонът беше най-близо до вратата на банята. Отиде до него, наведе се и вдигна няколко части, включително и металната дръжка. Разгледа я, изпусна я внезапно и поднесе пръст към устата си, като че ли се беше одраскал. Влезе бързо в банята.

Вътре отвори набързо аптечката и грабна кутийката с лейкопласт от стъклената полица. После забързано посегна надолу, вляво от тоалетната чиния, към жълтата пластмасова кутия на котката и повдигна едно ъгълче на вестника под топчетата нечистотии. Усети грубата тъкан на двата пласта брезент, които беше постлал, и вдигна края им.

Срязаната страница бе непобутната. Сребристият корсикански документ, завършващ със смъртоносната фраза „Venerare Omerta“, не беше открит.

Сложи вестника на място, разпръсна нечистотиите и се изправи. Видя, че матираното стъкло на малкия прозорец над тоалетната е открехнато и изруга.

Нямаше време да помисли за това.

Върна се в дневната, като увиваше пръста си с лейкопласт.

Претърсването не беше успяло. Сега трябваше да се пренебрегне предупреждението и да се опровергаят заключенията. Отиде до телефона да се обади в полицията.

— Можете ли да ми дадете списък на липсващите вещи? Униформеният полицай стоеше сред развалините. Из апартамента се луташе втори полицай и записваше нещо.

— Още не съм сигурен. Всъщност не съм проверявал.

— Разбирам ви. Такъв хаос. Все пак проверете. Колкото по-бързо получим списъка, толкова по-добре.

— Едва ли нещо липсва, господин полицай. Не притежавам нищо особено ценно. Само стереоуредбата може би… но и тя е смазана. В спалнята има телевизор, той е в ред. За някои книги биха могли да се вземат пари, но само ги погледнете.

— А пари в брой, бижута, часовници?

— Държа парите си в банката, а наличните нося в портфейла. Часовникът ми е на ръката, бижута нямам.

— А изпитни работи? Имаме доста такива случаи.

— В кабинета ми са. В Катедрата по английски.

Полицаят записа нещо в малко черно тефтерче и подвикна на колегата си, който беше влязъл в спалнята:

— Хей, Лу, в участъка казаха ли, че ще изпратят човек за отпечатъците?

— Сега го будят. Ще дойде след няколко минути.

— Пипали ли сте нещо, мистър Матлок?

— Не знам. Може и да съм. Бях в шоково състояние.