Документът на Матлок

Жената на коленете на Матлок внезапно обви с ръце врата му и се притисна към него. Опря глава о бузата му и започна да го целува по ушите. Матлок се зачуди какво ли ще стане, ако я вдигне от стола и я занесе в спалнята. Питаше се, но не искаше да открие отговора. Моментът не беше подходящ. Ралф Лоринг не беше убит, за да обогати половия живот на Матлок.

— Позволи ми да използувам една от връзките ти. Нека разбера колко е добър вкусът ти. Може и да ме лъжеш, Арчи.

Бийсън седна изведнъж и се втренчи в Матлок. Не беше притеснен за жена си. Изглежда, че нещо в гласа на Матлок събуди у него инстинктивно подозрение. Или може би думите му? Или може би твърде нормалният начин, по който говореше Матлок? Всичко това мина през ума на професора по английски, докато отвръщаше на погледа на Бийсън над рамото на жената. Арчи Бийсън внезапно се превърна в предпазлив човек, но Матлок не разбра защо. Бийсън заговори пресекливо:

— Разбира се, старче… Джини, остави Джим на мира.

Понечи да се изправи.

— Имам няколко в кухнята… Не съм сигурен къде, но ще погледна. Джини, казах ти да не дразниш Джим… Бъди мила с него, бъди добра.

Бийсън продължаваше да фиксира Матлок с разширени от секонала зеници, разтворени устни и опънати до крайност лицеви мускули. Приближи се заднишком към отворената кухненска врата. Като влезе вътре, Арчи Бийсън направи нещо странно. Или поне така се стори на Джеймс Матлок.

Той бавно притвори летящата врата и я задържа затворена.

Матлок пусна замаяната жена от коленете си и тя кротко се просна на пода. Усмихна му се ангелски и вдигна ръце към него. Той също й се усмихна и я прескочи.

— Ще се върна веднага — прошепна. — Искам да питам нещо Арчи.

Жената се обърна по корем, а Матлок тръгна предпазливо към кухнята. Разроши косата си и започна да залита, като се опираше о ръба на масата в трапезарията, докато наближаваше вратата. Искаше да изглежда замаян, ако Бийсън излезеше неочаквано. Звукът на уредбата беше усилен, но и през него Матлок можа да чуе гласа на Арчи, който говореше тихо и възбудено по телефона в кухнята.

Облегна се на стената до вратата и се опита да анализира разпокъсаните моменти, които бяха причинили такава паника у Арчи Бийсън, че сега бързаше да се свърже с някого по телефона.

Защо? За какво?

Нима великото му превъплъщение бе толкова прозрачно? Беше ли се провалил още при първия си опит да действува?

Ако това бе вярно, можеше поне да разбере с кого Бийсън бързаше да се свърже в хаотичното си безпокойство.

Един факт изглеждаше безспорен: който и да беше, трябваше да е по-важен от Арчър Бийсън. Дори един наркоман не търси в уплахата си по-дребна фигура от себе си.

Може би вечерта не беше провал или, обратното — провалът му се бе оказал необходимост. В отчаянието си Бийсън би могъл да изтърве сведения, които иначе не би споделил за нищо на света. Защо пък да не ги изтръгне от уплашения, упоен преподавател? От друга страна, това беше най-нежелателният метод. Ако не успееше, щеше да свърши, преди да е започнал. Щателната му подготовка от страна на Лоринг щеше да е напразна, смъртта му — някаква зловеща шега, а ужасната му легенда, толкова болезнена за семейството му и някак си нечовечна, щеше да остане безплодна поради тромавостта на един аматьор.

Няма друг начин, мислеше Матлок, освен да опитам. Да опита да разбере на кого се обажда Бийсън и да сглоби отново откъслеците от вечерта, събудили подозрението на домакина. По някаква неясна причина си представи чантата на Лоринг и тънката черна верижка, увиснала от дръжката. По още по-мъглява причина това му вдъхна увереност — не много, но все пак…

Престори се на полуприпаднал, приближи глава до рамката на вратата и бавно, сантиметър по сантиметър, започна да я бута навътре. Очакваше всеки миг да срещне пронизващия поглед на Бийсън. Вместо това видя гърба на преподавателя — беше се свил като малко момченце, което се мъчи да не се напитка, бе притиснал телефона към тънкия си врат, наклонил глава настрани. Очевидно Бийсън смяташе, че гласът му е приглушен и неразбираем през неравното кресчендо на „Кармина Бурана“. Но секоналът му погаждаше един от номерата си. Слухът и говорът на Бийсън вече не бяха синхронизирани. Думите му бяха не само ясни. Бяха подчертани от бавното произнасяне и повторенията.

— …Не ме разбирате. Искам да ме разберете. Моля да разберете. Постоянно задава въпроси. Той не е такъв. Той не е такъв. Кълна се в Бога, че е подставен. Намерете Херън. Кажете на Херън да се свърже с него, за Бога. Намерете го, моля ви! Мога да загубя всичко!… Не! Не, казвам ви! Вярвам на очите си, човече! Когато на оная кучка й се прииска, аз имам проблеми. Имам предвид благоприличието, старче… Намерете Лукас… За Бога, намерете го! Загазих и не мога…

Матлок пусна летящата врата. Беше тъй поразен, че мисълта и чувствата му изчезнаха — гледаше ръката си върху кухненската врата, но не усещаше дървото под пръстите си. Онова, което току-що чу, беше не по-малко страшно от вида на безжизненото тяло на Ралф Лоринг в телефонната будка.

Херън. Лукас Херън!