Дългият път надолу

Тя не се опитваше да се прави на интересна, а думите й ме накараха да се разсмея още по-гръмко. Морийн се отдалечи към другия край на покрива и седна, облегнала гръб на стената. Обърнах се и се сниших до ръба. Работата беше там, че не можех да се съсредоточа. Сигурно си мислите: „Какво толкова има да се съсредоточава мъж, който е решил да се хвърли от върха на висока сграда?“ Чака ви изненада. Преди Морийн да се появи, бях огледал мястото и се бях нагласил, така че да успея лесно да се отблъсна. Бях се съсредоточил над причините, поради които се намирах тук горе. Разбирах с ужасяваща яснота, че е напълно невъзможно да се опитвам да продължа живота си там долу на земята. А ето че разговорът с нея ме разсея, върна ме обратно в света, напомни ми за студа, вятъра и глухото дуднене на басите седем етажа по-долу. Моментът бе отлетял; както се случваше, когато някое от децата се събудеше тъкмо когато двамата със Синди започвахме да се любим. Все още не бях променил намеренията си и бях наясно, че по някое време ще го направим. Просто знаех, че няма начин да стане през следващите пет минути.

Провикнах се към Морийн.

— Ей! Искаш ли да си сменим местата? Да те видя ти какво ще направиш? — изхилих се отново. Имах чувството, че участвам в някаква комедия, при това достатъчно пиян — и както се виждаше, съвсем побъркан — та затова ми се струваше, че всичко, което казвам, е безкрайно смешно.

Морийн се показа от сенките и внимателно приближи към прерязаната телена мрежа.

— И аз бих искала да остана сама — каза тя.

— Ще останеш. Имаш двайсет минути. След това си искам мястото.

— А как ще успеете обратно да се прехвърлите от тази страна?

За това не бях мислил. Стълбата вършеше работа само от едната страна. От моята просто нямаше достатъчно място, за да я отворя.

— Ще се наложи ти да я държиш.

— Как така?

— Ще ми я прехвърлиш отгоре. Аз я прехвърлям през парапета. А ти държиш здраво от онази страна.

— Няма да успея да я задържа. Прекалено тежка е.

А тя бе толкова слаба. Беше дребна, но много изпита. Зачудих се дали не иска да се самоубие, за да не умре от мъчителна смърт след продължителна болест.

— Значи, ще трябва да ме изтърпиш.

Да не говорим, че не бях сигурен дали искам да се връщам от другата страна. Парапетът вече ми изглеждаше нещо като граница. От покрива можеш да стигнеш до стълбите, а от улицата можеш да отидеш при Синди и децата, при Тина и баща й и всичко останало, което ме беше довяло тук като празна опаковка от чипс в някоя буря. На перваза ми се струваше безопасно. Тук нямаше нито унижение, нито срам — бях отвъд унижението и срама, които човек би трябвало да изпитва, докато седи на перваза, съвсем сам, навръх Нова година.

— Не можете ли да се изместите от другата страна на покрива?

— Премести се ти. Стълбата си е моя.

— Не сте никакъв джентълмен.

— Мама му стара, разбира се, че не съм. Нали затова съм тук. Не четеш ли вестници?

— Понякога преглеждам кварталния.

— И какво знаеш за мен?

— Бяхте в телевизията.

— И това ли е всичко?

— Мисля, че да. — За момент се замисли. — Не бяхте ли женен за някоя от АББА?

— Не.

— За друга певица ли беше?

— Не.

— А, да. И обичате гъби, спомням си.

— Гъби ли?

— Вие така казахте, сега си спомням. В студиото гостуваше някакъв готвач и ви даде да опитате нещо, а вие казахте: „Ммм, обожавам гъби. Цял ден мога да ям само гъби“. Вие ли бяхте?

— Може и аз да съм бил. Това ли е всичко, което помниш?

— Да.

— И защо, според теб, искам да се самоубия?

— Нямам представа.

— Почваш да ми скапваш настроенийцето.

— Мога ли да ви помоля да внимавате как говорите. Изразите ви са оскърбителни.

— Извинявай.

Не можех да повярвам. Просто не можех да повярвам, че се бях натъкнал на човек, който не знаеше. Преди да отида в затвора, сутрин се будех, а онези боклуци репортерите висяха пред вратата. Провеждах спешни срещи с агенти, мениджъри и собственици на телевизионни канали. Струваше ми се невъзможно някой в цяла Великобритания да не се интересува от това, което бях направил и то защото живеех в свят, където клюките бяха единственото важно нещо. Може пък Морийн да живееше на някой таван, откъсната от света, казах си аз. Ако живееш така, нищо чудно, че не знаеш какво става.

— Ами коланът ви? — тя кимна към кръста ми. За Морийн това бяха последните минути от земния й живот. Нямаше желание да ги прекара в разговори за слабостта ми към гъбите (много се страхувам, че съм измислил тази страст единствено за пред камерата). На нея й се искаше да се заеме с други неща.

— Какво той?

— Свалете си колана и го прехвърлете около стълбата. След това го закопчайте от вашата страна на парапета.

Разбрах какво се опитва да ми каже и видях, че ще се получи, така че през следващите няколко минути се заехме със задачата в спокойно мълчание. Тя ми подаде стълбата, аз си свалих колана, стегнах с него стълбата към парапета, закопчах го отново и подръпнах, за да проверя дали ще издържи. Нямах никакво желание да умра, като падна назад. Прехвърлих се, разкопчах колана и върнах стълбата, където беше отначало.