Дългият път надолу

Никога нямаше да си го помисля, ако той не го бе казал. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Въпреки че се канех да се прибирам, не знаех какво ще правя вкъщи и не можех да си представя какво ще стане, когато се събудя утре сутринта. Исках Час, но той не ме искаше и в този момент осъзнах, че най-доброто, което можех да направя, бе да съкратя живота си. Едва се сдържах да не се засмея. Та това бе страхотно! Исках да скъся живота си, бях на парти в „Топърс“ и това бе невероятно съвпадение. Все едно че Господ ми изпращаше знак. Добре де, съгласна съм, че е много потискащо, когато разбереш, че единственото, което Господ ти е казал през целия ти живот, е едно „Скочи от покрива“, но не мога да го виня. Че какво друго да ми каже?

Тогава усетих цялата тежест — тежестта от самотата, от всичко, което се бе объркало. Чувствах се смела, докато изкачвах последните стъпала към върха на сградата, понесла цялата тежест със себе си. Като скоча, щях да се отърва от нея и това бе единственият начин да направя нещо за себе си, без да объркам всичко. Чувствах се толкова тежка, че ми бе ясно, че ще се стоваря на тротоара за нула време. Щях да подобря световния рекорд по свободно падане.

Мартин

Ако тя не се бе опитала да ме убие, без съмнение щях да съм мъртъв. Само че всеки от нас притежава инстинкт за самосъхранение. Той се проявява дори когато се опитваме да се самоубием. Спомням си само, че усетих потупването по гърба, обърнах се, сграбчих парапета и се разкрещях. Вече бях пиян. От доста време отпивах малки глътки от плоското шише, да не говорим, че бях започнал още преди да тръгна насам. (Знам, наистина знам, че не биваше да се качвам зад волана. Само че нямах абсолютно никакво намерение да взема автобус в ръка със скапаната стълба.) Така че да, сигурно съм се поотпуснал малко с изразните средства. Ако знаех, че е Морийн, ако знаех що за човек е Морийн, по всяка вероятност щях да поуспокоя топката, но в онзи момент не знаех; може дори да съм използвал някоя и друга неприлична дума, за което искам да се извиня. Но и вие трябва да признаете, че ситуацията бе крайно необичайна.

Изправих се и внимателно се обърнах, защото не исках да падна, поне до момента, в който аз сам преценя, след това й се разкрещях, а тя просто стоеше и ме гледаше.

— Познавам ви — започна тя.

— Откъде? — колко бях глупав тази вечер. Хората се приближаваха до мен в ресторанти и магазини, в театри и по паркинги, пред писоари из цяла Англия с думите „Познавам ви“, въпреки че всеки един от тях имаше предвид тъкмо обратното: „Не ви познавам. Виждал съм ви по телевизията“. Искаха ми автограф или да им кажа каква е в живота Пени Чеймбърс. Не очаквах да чуя тези думи тъкмо тази вечер. Стори ми се безсмислено, поне от мястото, на което се намирах.

— От телевизията.

— За Бога. Тъкмо се канех да се самоубивам, но нищо, винаги има време за автограф. Имаш ли химикалка? Намира ли ти се някакъв лист? И преди да си ме попитала, тя е от онези мръсници, които винаги са прави, които смъркат всичко и са готови да изчукат всеки. А ти какво правиш тук горе?

— Аз… И аз се канех да скоча. Исках да ви помоля да ми заемете стълбата.

Значи всичко беше заради стълба. Не говоря буквално; мирният процес в Близкия изток не зависи от стълби, нито пък от валутните пазари. Едно от нещата, които научих, докато интервюирах хора за предаването, е, че можеш да сведеш и най-глобалните въпроси до нещо дребно и незначително, сякаш животът бе детска игра. Бил съм свидетел как религиозен лидер е отдавал вярата си на развалената заключалка на вратата на бараката за инструменти в градината (заключил се вътре като дете и Господ го извел от тъмнината). Чувал съм заложник да описва как е оцелял, защото един от похитителите му се прехласнал по картата с намаление за Лондонската зоологическа градина, която винаги стояла в портфейла му. Искате да говорите за значими неща, а се оказва, че резето на бараката в градината и картата за Лондонската зоологическа градина ви осигуряват опора. Ако обаче сте водещ на „Ранно утро с Мартин и Пени“, за вас това не важи. Двамата с Морийн не можехме да говорим за причините да сме толкова нещастни, че да ни води желанието да си пръснем мозъците на асфалта долу като млечен шейк от онези в „Макдоналдс“, затова продължихме разговора за стълбата.

— Моля, заповядай.

— Ще изчакам, докато… Просто ще изчакам.

— Значи смяташ просто да стоиш тук и да гледаш, така ли?

— Не. Не, разбира се. Вие, предполагам, искате да го направите сам.

— Правилно предполагаш.

— Ще отида ето там. — Тя посочи към другия край на покрива.

— Ще те извикам по пътя надолу.

Засмях се, а тя дори не трепна.

— Стига де. Шегата не беше лоша. При тези обстоятелства.

— Изглежда не съм в настроение за шеги, господин Шарп.