Дългият път надолу

На автобусната спирка чаках десет минути и след това реших да повървя. Когато си сигурен, че искаш да умреш, вече не те е толкова страх. Друг път не бих си и помислила да ходя пеша, при това сама толкова късно вечер, особено когато улиците са пълни с пияници, но сега няма никакво значение. Разбира се, притеснявах се да не би да ме нападнат, а след това да ме оставят жива — да ме оставят, като си мислят, че съм мъртва, докато аз не съм. Защото в този случай ще ме откарат в болница, ще разберат коя съм, ще разберат и за Мати и месеците, в които бях планирала всичко, щяха да се окажат пропилени, а щом ме изпишеха, щях да се озова с дълг от хиляди лири към дома, които нямаше откъде да намеря. Никой не ме нападна. Двама ми пожелаха Щастлива Нова година и никой повече не се поинтересува от мен. Не че има от какво да се страхувам чак толкова. Хрумна ми, че е доста смешно да разбера това точно сега, в последната нощ от живота си, след като до този момент се бях страхувала от всичко.

Никога досега не бях влизала в „Топърс“. Веднъж-два пъти бях минавала покрай сградата с автобуса. Дори не бях сигурна дали ще успея да се кача на покрива, но вратата се оказа отворена и аз се заизкачвах нагоре по стълбите, докато се оказа, че повече няма накъде. Не знам защо не бях помислила, че човек не може да скочи просто така, когато му се прииска, но щом си го казах, разбрах, че хората не биха ти позволили да го направиш. Бяха оградили с телена мрежа, доста висока, а отгоре имаше извити стрели с остри върхове… В този момент започна да ме обхваща паника. Не съм висока, не съм и силна, нито пък млада. Представа нямах как ще успея да се прехвърля, но се налагаше да го направя тази нощ, защото само сега Мати бе в дома и бе възможно. Прехвърлих наум другите възможности, но нито една не беше много добра. Не исках да го направя вкъщи, където да ме намери човек, когото познавам. Исках да ме открие непознат. Не ми се искаше да скоча под влак, защото гледах някакво предаване по телевизията за нещастните ватмани и какво отражение имали върху тях самоубийствата. И кола нямах, иначе щях да отида на някое тихо местенце и да се нагълтам с изгорели газове…

И тогава видях Мартин, седнал в другия край на покрива. Скрих се в сенките и останах да го гледам. Разбрах, че е направил всичко както трябва: беше си донесъл малка въжена стълба, резачка за тел и така бе успял да се прекачи. Сега просто седеше на перваза, клатеше крака, взираше се надолу, отпиваше малки глътки от плоско шише, пушеше и мислеше, докато аз изчаквах. Той продължаваше да чака и аз продължавах да чакам, докато накрая разбрах, че повече не мога. Знаех, че въжената стълба е негова, но сега ми трябваше. На него, така или иначе, след това нямаше да му върши работа.

Не исках да го блъсна. Не съм достатъчно силна, за да блъсна един едър мъж от перваза. А и не бих опитала. Просто нямаше да бъде правилно. От него зависеше дали ще скочи или не. Просто приближих до него и го докоснах по рамото. Само исках да го попитам дали ще се бави още дълго.

Джес

Преди да сляза в бърлогата, изобщо нямах намерение да се качвам на покрива. Честно! Съвсем бях забравила за „Топърс“, докато не се заговорих с онзи тип. Той май си падна по мен, което нищо не значи, защото бях единствената от женски пол под трийсет, която все още бе в състояние да си стои на краката. Почерпи ме с един фас и се представи като Наргиле, а когато го попитах защо му казват Наргиле, той ми обясни, че пушел тревата с наргиле. Затова го попитах дали има някой тук, който да се казва Цигаре? Той ми каза, че нямало и само на онзи тип ей там му викали Шантавия Майк. Другият наблизо бил Локвата. А трети — Ники Лайното. И така нататък, докато изреди всички в стаята.

Десетминутният разговор с Наргилето влезе в историята. Е, не точно както 55 пр.н.е. или 1939-та. Това не е част от истинската история, освен ако някой от нас не вземе да изобрети машината на времето или не попречи на набезите на Ал Кайда във Великобритания, или нещо такова. Кой знае какво щеше да ни се случи, ако Наргилето не си бе паднал по мен? Защото преди да започне да се усуква около мен, аз се канех да се прибера, а Морийн и Мартин щяха да се вече мъртви, по всяка вероятност щеше да стане точно така и… ами всичко щеше да се получи по съвсем различен начин.

Когато Наргилето изброи всички, ме погледна.

— Нали не мислиш да ходиш на покрива?

Веднага си казах: „Не и с теб, надрусано плашило“.

Той продължи да дудне:

— Защото виждам болката и отчаянието в очите ти.

По това време вече бях фиркана, така че като се опитвам да си спомня, съм сигурна, че в очите ми бе видял седемте „Бакарди Бризър“ и двете кутии „Специално пиво“. Затова продължих да го бъзикам.

— Нима?

Той не се отчая.

— Да, г’лей с’еа, мен са ме сложили да дежуря за самоубийци, да наблюдавам за хора, които идват тук, за да могат да се доберат до горе.

Аз веднага полюбопитствах какво става горе.

Той се разсмя и продължи.

— Шегуваш се, нали? Това е небостъргачът „Топърс“. Тук идват, за да се самоубиват.