Читаем Дългият път надолу полностью

Добре, вие не ме познавате, така че ще трябва да приемете думата ми, че не съм някой тъпак. Чета всяка книга, до която се докопам. Обичам и Фокнър, и Дикенс, и Вонегът, Брендан Бехан, и Дилън Томас. В началото на седмицата — на Бъдни вечер, ако трябва да сме точни — дочетох „Пътят на революцията“ на Ричард Йейтс, направо страхотна книжка. Дори исках да скоча с нея — не само защото щеше да се получи много яко и да придаде тайнственост на смъртта ми, а и защото така повече хора щяха да се юрнат да я прочетат. Само че не ми остана време да се подготвя и я оставих вкъщи. Трябва, обаче, да ви кажа, че не ви препоръчвам да я дочитате точно на Бъдни вечер в някоя неотоплена квартира, в град, където не познавате жив човек. Май и на мен не ми подейства кой знае колко добре, нали ме разбирате, защото краят е доста кофти.

Както и да е, работата е там, че хората веднага решават, че всеки, който се придвижва из Лондон на скапан малък мотопед точно на Нова година и то за да изкара минимална работна заплата, е пълен нещастник или поне има още да бръмчи и да разнася „Куатро Стаджони“, докато изкара за кола. Е, добре, така да бъде, ние сме си нещастници по принцип, защото разнасянето на пица е работа само за нещастници. Не че всички сме чак такива тъпаци. Въпреки че бях чел и Фокнър, и Дикенс, аз сигурно бях най-тъпият от всички колеги, или по-точно най-необразованият. Имаме африкански лекари, адвокати от Албания, химици от Ирак… Аз бях единственият, който не беше завършил университет. (Направо не ми ражда главата как успяват доставчиците на пица да се въздържат от насилие. Само си представете: били сте върхът на каквато и да е там професия в Зимбабве, мозъчен хирург или все едно какво. А след това се изнасяте в Англия, защото фашисткият режим се опитва да ви ковне черния задник за някое дърво и тук някой надрусан келеш тийнейджър прави опит да ви юрка в три посред нощ, за да му закарате кльопачката… Та искам да кажа, как може законът да не ти дава право да му праснеш един на скапаняка?) Както и да е. Има много начини да се превърнеш в пълен нещастник. Не е само един начинът да си скапеш живота.

Така че мога да кажа: разнасях пици, защото Англия е гадна работа, по-точно англичанките са скапанячки, а нямах право да работя легално, защото не съм англичанин. Нито пък италианец или испанец, или там каквито ги има, разни финландци, знам ли. Така че работех единственото, което успях да си уредя. Иван, литовецът, съдържател на „Каза Луиджи“ на Холиуд Роуд, пет пари не дава, че съм от Чикаго, а не от Хелзинки. С други думи, случват се всякакви гадости и не ти остава достатъчно тясно, тъмно и закътано местенце, на което да се завреш с цялата си безнадеждност.

Бедата с моето поколение е, че всички се мислим за шибани гении. Да постигнем каквото и да е не ни е достатъчно. За нас не е работа да продаваме нещо или да преподаваме, или просто да вършим нещо — ние трябва да сме някой. Това е наше неоспоримо право като граждани на двайсет и първи век. Ако Кристина Агилера или Бритни, или някой изрод от американските изроди може да е някой, защо аз да не мога? Къде са моите права? Та аз и моята банда правим най-доброто шоу на живо, което човек може да гледа в бар. Издали сме два албума, които се харесаха на доста критици, а и на обикновените хора. Само че на нас не ни беше достатъчно, че имаме талант, нали така? А би трябвало, защото талантът е дар, за който е редно да благодарим на Бог, само дето аз не го направих. Направо яко се вкиснах, защото не ми се плащаше както трябва за тази работа и така и не попаднах на корицата на списание „Ролинг Стоун“.

Оскар Уайлд беше казал, че истинският живот на човека е животът, който той не води. Мама му стара, да знаеш само колко прав си бил, Оскар Уайлд. Истинският ми живот е пълен с концерти на „Уембли“ и в Сентръл Парк, с платинени тави и Грамита, а това изобщо не беше животът, който водех, та сигурно затова ми се драйфаше от всичко. Животът, който водех, не ме пускаше да се изявя. Не знам… да бъда този, който си мислех, че съм. Дори не ми позволяваше да си стъпя като хората на краката. Все едно че вървях през тунел, който се стесняваше все повече и повече, ставаше все по-тъмен и тъмен. Газех във вода, целият превит. Пред мен се е изпречила скала, а единствените сечива, с които разполагам, са ноктите. Може би всички се чувстват по този начин, но това не значи, че трябва да се примиря. Както и да е, в тази новогодишна вечер най-сетне ми писна от всичко. Ноктите ми се бяха изяли, върховете на пръстите ми бяха разранени. Повече не можех да дълбая напред. Бандата вече я нямаше и единствената ми възможност за изява бе да се впусна във въображаемия свят, така че щях да полетя от шибания покрив като Супермен. Само че просто не се получи както си го мислех.

Перейти на страницу:

Похожие книги