Дивергенти

Ерик се усмихва и на синята светлина усмивката му изглежда злонамерена, сякаш е изсечена с нож върху лицето.

- Класирането ви цели две неща - казва. - Първо, то определя реда, по който ще си избирате работа след ини-циацията. Останали са свободни съвсем малко желани позиции.

Стомахът ми се свива. Още докато го гледам как се усмихва, усещам, че ще стане нещо лошо - точно както се случи още с влизането ми в стаята за тестване на наклонностите.

- Втората цел на класирането е - продължава той -само първите десет да станат пълноправни членове.

Болка пронизва стомаха ми. Всички стоим неподвижно като статуи. После Кристина проговаря:

- Какво ?!

- Има единайсет родени Безстрашни и още девет трансфера - обяснява Ерик. - Четирима послушници ще отпаднат в края на първа степен. Останалите ще бъдат пресяти при последното изпитание.

Това означава, че дори заедно да преодолеем всяка степен от инициацията, накрая шест послушници няма да станат пълноправни членове. С краичеца на окото си забелязвам, че Кристина ме гледа, но не мога да отвърна на погледа й. Очите ми са приковани в Ерик и не могат да се откъснат от него.

Шансовете ми като най-дребния послушник и единствен трансфер от Аскетите не са никак розови.

- Какво правим, ако отпаднем? - пита Питър.

- Напускате лагера на Безстрашните - казва педантично Ерик - и оставате безкастови.

Момичето с мишата коса запушва уста с ръка, едва потискайки хлипането си. Сещам се как безкастовият мъж с жълтите зъби грабва плика с ябълки от ръката ми. Пак виждам мътните му втренчени очи. Но вместо да се разрева като момичето от Ерудитите, аз се чувствам още по-хладнокръвна. По-твърда.

Аз ще стана член. Ще стана.

- Но това... не е честно - обажда се Моли, момичето от Прямите с широките рамене. Макар и да изглежда гневна, гласът й звучи ужасено. - Само ако знаехте...

- Да не искаш да кажеш, че ако си знаела това преди Изборната церемония, нямаше да избереш Безстрашните? -озъбва се Ерик. - В такъв случай трябва да напуснеш още сега. Ако си наистина една от нас, не би трябвало да те е грижа дали ще се провалиш. Щом е така, значи си страхливка.

Ерик отваря вратата към спалното помещение.

- Вие сте избрали нас - казва. - Сега е наш ред да избираме.

Лежа в леглото, заслушана в дишането на деветима души.

Никога не съм спала с момче в една стая, но сега нямам друг избор, освен ако не предпочитам да спя в коридора. Всички останали се преоблякоха с униформите, дадени ни от Безстрашните, но аз лягам с моите дрехи на Аскет, които още ухаят на сапун и свеж въздух също като у дома.

Досега имах самостоятелна стая. През прозореца виждах ливадата отпред, а отвъд нея - мъгливите очертания на града. Свикнала съм да спя при пълна тишина.

Докато мисля за дома, под клепачите ми започва да смъди, а щом примигвам, една сълза се търкулва. Запушвам уста, за да потисна хлипането.

Немислимо е да рева, не и тук. Трябва да се овладея.

Всичко ще бъде наред. Мога да се оглеждам, когато пожелая. Мога да се сприятеля с Кристина, да си отрежа косата и да оставя другите сами да си чистят мърсотията, която са направили.

Ръцете ми се разтреперват и сълзите рукват още по-обилно, замъглявайки погледа. Какво ми пука, че когато родителите ми дойдат в Деня за свиждане, може и да не ме познаят - ако изобщо дойдат. Голяма работа, че щом лицата им се мярнат в спомените ми дори за част от секундата, това ми причинява болка. Даже и това, че Кейлъб е имал тайни от мен. Нагаждам дишането си според това на останалите послушници. Нищо друго няма значение.

Задавен звук прекъсва нечие дишане, последван от разтърсващо хлипане. Пружините на леглото скърцат, когато тежко тяло се преобръща върху него и възглавницата заглушава хълцането, но не достатъчно. Идват откъм леглото над мен - там е Ал от Прямите, най-високото и яко момче сред послушниците. Най-малко от него очаквах да се пречупи.

Краката му са само на няколко сантиметра от главата ми. Трябва да го утеша - би трябвало да искам да го утеша, защото така съм възпитана. Вместо това изпитвам отвращение. Не е редно такъв здравеняк да се държи като дете. И защо поне не си плаче тихичко като всички нас.

Преглъщам мъчително.

Представям си как би ме изгледала майка, ако знаеше какво си мисля сега. Ъгълчетата на устата й се отпускат надолу. Веждите й надвисват ниско над очите - не се мръщи, по-скоро е уморена. Прокарвам длани по бузите си.

Ал изхълцва отново. Почти усещам как този звук стърже по гърлото ми. Момчето е само на сантиметри от мен - трябва поне да го докосна.

Не. Отпускам ръка и се обръщам с лице към стената. Не е необходимо някой да научи, че не искам да му помогна. Ще погреба тази тайна. Затварям очи и усещам как сънят ме поглъща, но всеки път, когато ми остава съвсем малко да заспя, пак чувам Ал.

Може би проблемът изобщо не е в това, че не мога да се върна у дома. Вярно - майка, татко, Кейлъб, отблясъците на огъня вечер и потропването на иглите за плетене на майка ще ми липсват, но това не е единствената причина за тази празнина в стомаха ми.