Дивергенти

-Днес ще изучим техниките, а утре започвате да се биете един срещу друг - казва Фор. - Затова ви препоръчвам да внимавате. Тия, които не усвояват бързо, ще ги боли.

Фор назовава няколко вида удари и показва как се изпълнява всеки: първо във въздуха, после - върху боксовата круша.

Усвоявам ги, докато се упражняваме. Както и при стрелбата, имам нужда от няколко опита, за да схвана стойката и движенията на тялото. Ударите стават все по-сложни, макар Фор да ни учи само на най-основното. От боксовата круша рьцете и краката ми се натъртват, кожата ми се зачервява, а тя почти не се помръдва, независимо колко силно я удрям. Наоколо се чува само звукьт на човешка плът, която се удря в твърда материя.

Фор се разхожда между нас и наблюдава как усвояваме движенията. Когато спира пред мен, вътрешностите ми се преобръщат, сякаш някой ги разбърква с вилица. Той впива очи в мен и ме измерва от глава до пети, без да задържа погледа си някъде - чисто практичен, научен интерес.

- Нямаш много мускули - казва, - затова ще бъде по-добре да използваш лактите и коленете. Вложи цялата си сила в тях.

Той внезапно притиска с ръка стомаха ми. Пръстите му са толкова дълги, че когато едната му длан обхваща гръдния кош от едната страна, върховете на пръстите му се допират с тези на другата му ръка. Сърцето ми бие толкова силно, че гърдите ме болят, но го гледам с широко отворени очи.

- Никога не забравяй да поддържаш напрежението тук -казва той тихо.

Фор отдръпва ръка и продължава обиколката си. Уое-щам натиска на дланта му дори след като се е отдалечил. Странно, но се налага да спра за малко и да си възстановя дишането, преди да се върна към упражненията.

Когато Фор ни разпуска за вечеря, Кристина ме смушква с лакът.

- Странно как не те прекърши надве. - Тя бърчи нос. -Направо ми изкара акъла. И тоя негов тих глас.

- Аха. Той е... - Поглеждам през рамо към него. Фор стои тихо и е удивително спокоен. Нито за миг не се уплаших, че ще ме нарани. - Определено е плашещ - казвам най-накрая.

Ал, който върви отпред, се обръща, когато стигаме Ямата и обявява:

- Искам да си направя татуировка.

Иззад нас се разнася гласът на Уил.

- Каква татуировка?

- Не знам. - Ал се разсмива. - Просто искам да усетя, че наистина съм се разделил с предишната каста. И да спра да плача за нея. - Когато не реагираме, тои продължава: -Знам, че сте ме чули.

- Гледай отсега нататък да си по-тих, ставали? - сръгва мускулестата му ръка Кристина. - Но за другото мисля, че имаш право. В момента сме с единия крак вътре, с другия -вън. Ако искаме напълно да се впишем, трябва да изглеждаме като тях.

Тя ме поглежда.

- Не. Няма да си отрежа косата - казвам, - нито ще я боядисам в някакъв странен цвят. Нито ще си сложа пиърсинг по лицето.

- Ами на пъпа? - пита тя.

- Или на зърната на гърдите? - допълва с весело пръхте-не Уил.

Изпъшквам страдалчески.

Щом приключи тренировката за деня, сме свободни да правим каквото искаме, докато дойде време за сън. Само от мисълта за това почти ми се заВива свят, но причината може и да е умората.

Ямата гъмжи от народ. Кристина обявява, че двете с нея ще се срещнем с Ал и Уил при студиото за татуировки и ме повлича към дрешника в скалите. Препъваме се по пътеката, изкачваме се все по-високо над Ямата, разпръсквайки камъчета с подметките си.

- Какво не им е наред на дрехите ми? - питам. - Нали вече не нося сиво.

- Грозни са и са огромни - отговаря тя. - Аз ще се заема с теб. Ако не харесаш това, което ти избера, никога повече няма да те карам да го облечеш. Честна дума.

Няколко минути по-късно стоя пред огледалото в дрешника, облечена в черна рокля до коленете. Полата й не е клош, но и не очертава плътно ханша и бедрата ми като първата, която направо отказах да премеря. Кожата на голите ми ръце настръхва. Кристина смъква ластика от косата ми, аз си разплитам плитката и освободените кичури тежко падат върху раменете.

После Кристина измъква отнякъде черен молив.

- Очна линия - казва.

- Нали ти е ясно, че каквото и да правиш, няма да се превърна в красавица. - Затварям очи и стоя неподвижно. Тя прокарва върха на молива по дължината на клепачите ми. Представям си как ще се явя пред семейството си в този вид и стомахът ми се преобръща, сякаш внезапно съм се разболяла.

- Че на кого му пука дали си красива. Моята цел е да те забелязват.

Отварям очи и за първи път се поглеждам в огледалото, без да се крия. Сърцето ми ускорява ритъм, сякаш правя нещо забранено, за което ще ме накажат. Трудно ще се освободя от манталитета си на Аскет, дълбоко вкоренен в мен - все едно да изтеглиш една-единствена нишка от сложна бродерия. Но аз скоро ще го заменя с нови навици, нов тип мислене, нови правила. Ще се превърна в нещо друго.

Очите ми са сини, но доскоро бяха убитосиньо със сиви нюанси - сега заради очната линия изглеждат пронизващи. Косата, която обрамчва лицето, го прави да изглежда по-пълно, а чертите ми - по-меки. Не съм красавица - очите ми са прекалено кръгли, а носът - прекалено дълъг, но въпреки това виждам, че Кристина има право. Лицето ми е станало забележимо.