Дивергенти

„Той" е млад мъж, един от тези, които стояха край мрежата. Горната му устна е тънка, долната - сочна. Очите му са толкова вдлъбнати навътре, че миглите опират кожата под веждите; цветът им е тъмносин - мечтателен, сънлив, очакващ.

Дланите му хващат здраво моите ръце, но ме пускат в мига, щом отново се изправям на крака.

- Благодаря - казвам.

Стоим върху платформа на десетина крачки от земята. Намираме се в просторна пещера.

- Направо не е за вярване - произнася глас зад мен. Принадлежи на тъмнокосо момиче с три сребърни халки, прокарани през дясната вежда. Хили ми се подигравателно. -Някаква от Дървените да скочи първа. Нечувано.

- Явно е имала причина да се откаже от тях, Лорън -отговаря той. Гласът му е дълбок и буботещ. - Как ти е името?

- Ъ-ъ-ъ... - Не зная защо се колебая, но Беатрис вече не ми звучи подходящо.

- Хубаво го обмисли - казва т о и и незабележима усмивка повдига края на устните му. - Няма да можеш да избираш втори път.

Ново място, ново име. Тук мога да се преродя.

- Трис - отговарям твърдо.

- Трис - повтаря ухилена Лорън. - Съобщи го, фор!

Момчето - Фор - хвърля поглед през рамо и обявява

високо:

- Първият скочил - Трис!

Когато очите ми свикват с тъмнината, различавам събралата се наоколо тълпа. Те ме поздравяват с вдигнати юмруци, после още някой пада върху мрежата. Падането е последвано от крясък. Кристина. Всички се смеят, но смехът прелива в аплодисменти.

Фор опира ръка о гърба ми и казва:

- Добре дошла сред Безстрашните!

7

Когато всички послушници отново стъпват на твърда земя, Лорън и Фор ни повеждат по тесен тунел. Стените му са каменни, а таванът постепенно се спуска все по-надолу и имам чувството, че слизам дълбоко навътре, към сърцето на земята. Мъждивите лампи, които го осветяват, са разположени далече една от друга. В тъмното пространство между тях ме обзема страх, чс съм се изгубила, докато нечие рамо не се блъсне в мен. Щом попадам в осветения кръг, отново се чувствам в безопасност.

Момчето от Ерудитите пред мен рязко спира, аз се блъскчм в гърба му и удрям нос в неговото рамо. Отстъпвам назад и се разтривам, за да дойда на себе си. Цялата ни група сега стои на място, а тримата водачи са се изправили пред нас със скръстени ръце.

- Тук се разделяме - казва Лорън. - Послушниците, родени Безстрашни, идват с мен. Предполагам не се нуждаете от обиколка из мястото.

Тя се усмихва и кимва към тях. Те се отделят от групата и изчезват в тъмните сенки. Проследявам с поглед и последните пети, които напускат кръга светлина, после се обръщам към онези, които са останали. Повечето послушници са от кастата на Безстрашните, затова сега сме само девет души. Сред тях аз съм единствени-

ят трансфер от Аскетите, а от Миротворците няма нито един. Всички други са от Ерудитите и, колкото и да е изненадващо, от Прямите. Но за да си винаги честен, сигурно се изисква голяма храброст. Аз поне би трябвало да знам това.

Фор е следващият, който се обръща към нас.

- През повечето време работя в контролния център, но през следващите няколко седмици ще бъда ваш инструктор - казва. - Името ми е Фор.

- Фор? Като числото четири ли? - обажда се Кристина.

- Да - отвръща Фор. - Проблем ли има?

-Не.

- Хубаво. Сега отиваме в Ямата, която някой ден ще се научите да обичате. Тя...

Кристина се киска.

- Ямата ли? Подходящо име.

Фор отива при пея и надвесва лице съвсем близо до нейното. Присвива очи и няколко секунди я гледа втренчено.

- Как е твоето име? - пита тихо.

- Кристина - пискливо отговаря тя.

- Виж какво, Кристина, ако исках да си имам работа с устатите многознайковци от Прямите, щях да се присъединя към тяхната каста - просъсква той. - Първият урок, който ще научиш от мен, е да си държиш езика зад зъбите. Ясен ли съм?

Тя кима.

Фор се отправя към сенките в дъното на тунела. Групата послушници мълчаливо се раздвижва.

- Ама че смотаняк! - мърмори Кристина.

- Предполагам, че не иска да му се присмиват - отговарям.

Давам си сметка, че ще бъде разумно да внимавам с Фор.

На платформата ми се видя спокоен, но сега нещо в невъзмутимия му тон ме кара да бъда нащрек.

Фор отваря двете крила на някаква врата и ние влизаме в онова, което той нарече Ямата.

- Аха - прошепва Кристина. - Сега ми става ясно.

„Яма" е най-безобидното наименование за това място. Оказва се подземна пещера, толкова огромна, че оттам, където се намирам - на самото дъно, - не мога да зърна другия край. Неравните скалисти стени се издигат на височината на няколкоетажна сграда над главата ми. Но в камъка има ниши, в които са оставени храна, дрехи, провизии, занимания за свободното време. Тесни пътеки и стълби, издълбани направо в скалата, ги свързват едно с друго. Няма никакви парапети, които да предотвратяват нещастните случаи.

Осветен в оранжево скат се спуска от едната страна. Покривът на Ямата е от стъклени панели, а над него има сграда, която отразява слънчевата светлина. Сигурно изглежда като всички останали постройки в града, когато минаваш с влака покрай нея.