Дарвиния

— Свалихме четирима — рече Том Комптън. — Но няма да лежат дълго, ако не ги довършим. А и може да дойдат още.

Прозорецът на втория етаж гледаше само в една посока.

Той изтича надолу по стълбите. Лили го последва. Едва сега ръцете й започнаха да треперят. В къщата миришеше на барут и дим, на мъжка пот и на по-лоши неща.

Долу в дневната траперът спря при портала между стаите.

— О, божичко!

Някой бе влязъл през задната врата.

Дебел мъж с униформа на териториалната полиция.

— Шериф Карлайл — повика го Гилфорд.

Той беше ранен и замаян, но бе успял да се изправи. С едната си ръка притискаше раната на бедрото. Другата сочеше напред. Пистолетът лежеше на дивана.

На подгизналия от кръв диван.

— Те са ранени — обясни Гилфорд. — Трябва да ми помогнете да ги откарам в града. В болницата…

Но шерифът само се засмя и насочи пистолет.

Шериф Карлайл — един от лошите.

Лили повдигна тежката пушка. Сърцето й тупкаше.

Шерифът натисна спусъка два пъти, преди изстрелът на Том да го прати към стената.

Траперът доближи бавно падналия шериф. Изстреля още три куршума от упор в главата му и лицето на шерифа се превърна в кървава маса, като ударените зайчета.

Гилфорд лежеше на пода и от раните му шуртеше кръв.

Аби и Никълъс бяха зад безполезното прикритие на дивана — мъртви и двамата.

Интерлюдия

Гилфорд се пробуди в сянката на елхата, сред високата трева, в малко поле от фалшиви анемонии, сини като полярен лед. Лек ветрец разхлаждаше кожата му. Разсеяна дневна светлина обгръщаше всеки предмет в равномерно сияние, сякаш възприятията му филтрираха подробностите.

Но небето беше черно и изпъстрено със звезди. И това бе странно…

Той извърна глава и видя вестоносеца наблизо. Неговата жива сянка. Неговият призрак.

— Ти — промълви Гилфорд.

Вестоносецът — все още млад, все така облечен във военна униформа — се усмихна съчувствено.

— Здравей, Гилфорд.

— Здравей и на теб.

Той седна. В дъното на съзнанието му се таеше неспокойното усещане, че нещо не е наред, че нещо се е объркало, че е настъпил някакъв дълбок, драматичен обрат. Но самият спомен за това оставаше скрит.

— Мисля — произнесе той бавно, — че ме застреляха…

— Да. Но не се тревожи за това.

Небето, това небе, изпълнено с ярки звезди, които сякаш бяха само на ръка разстояние — ето какво го тревожеше.

— Защо съм тук?

— За да поговорим.

— Може би не искам да говоря. Имам ли избор?

— Разбира се, че имаш. Ако искаш, можеш да си запушиш ушите и да пееш „Дикси“. Но може би ще предпочетеш да чуеш това, което ще ти кажа?

— Досега не си бил приносител на добри новини.

— Гилфорд, разходи се с мен.

— Твоите разходки стигат твърде далече.

— Мисля по-добре, когато си мърдам краката — обясни вестоносецът.

Беше го завладяло странно спокойствие, също както в изпепеления Лондон преди четвърт век. А трябваше да трепери: всичко се обърка, стана голямо нещастие, нашепваше потиснатата памет. Зачуди се дали амнезията не е предизвикана от вестоносеца, за да усмири надигащата се в него паника.

Паниката щеше да е разбираема, може би дори по-подходяща за случая.

— Насам — покани го вестоносецът.

Гилфорд го последва по пътечката зад къщата, сред храстите и превитите от вятъра дръвчета. Погледна назад към къщата и видя морето зад нея, гладко като стъкло, в което се отразяват звездите.

— Мъртъв ли съм?

— И да, и не — отвърна вестоносецът.

— Би могъл да се изразяваш по-ясно.

— Нещата могат да продължат и в двете посоки.

Въпреки неземното си спокойствие Гилфорд усети тръпката на лек страх.

— И от какво зависи това?

— От късмета. От твоето решение.

— Това някаква гатанка ли е?

— Не. Просто ми е трудно да ти обясня.

Двамата се заизкачваха нагоре по пътеката. Гилфорд би трябвало да се задъха, но тук или дробовете му работеха по-добре, или въздухът бе сгъстен, а може би всичко това бе само сън. Малко след това изкатериха върха на хълма.

— Да поседнем за малко — предложи вестоносецът.

Намериха едно дърво джамия и опряха на него гърбове, както понякога правеха с Ник, докато гледаха нощното небе. Звезди в океана, звезди на небосвода. Повече звезди, отколкото бе вярвал, че съществуват. Те се въртяха, не около северния полюс, а около една точка точно над тях.

— Тези звезди истински ли са? — попита той.

— Гилфорд, „истински“ е дума, която значи повече, отколкото си мислиш.

— Но това не е хълмът зад моята къща.

— Не. Само място за отдих.

„Намирам се на негова територия — помисли си Гилфорд. — В страната на призраците.“

— Какво е усещането да си бог?

— Аз не съм бог.

— Разликата е почти незабележима.

— Ако включиш лампата, това прави ли те бог? Твоите предци щяха да те помислят за такъв.

Гилфорд вдигна очи към небето.

— Ужасно много крушки.

— Ние сме в архива — обясни вестоносецът. — Затворени сме в един възлов логичен пакет, прикачен към процедурните протоколи на земната онтосфера.

— Е, това обяснява всичко — подсмихна се Гилфорд.

— Съжалявам. Исках да кажа, че все още сме в архива — не можем да го напуснем, във всеки случай не и точно сега — но не сме и на Земята.

— Готов съм да приема думите ти за истина.