Дарвиния

Тази вечер беше различно.

В средата на септември „Шафхаузен“ бе средище предимно на местни. Лятната тълпа — скитниците и туристите — бяха заминали към по-топли места. Собственикът бе наел един духов състав, за да развлича клиентелата, и тромпетистът обичаше да изкарва пиянски сола преди изгрев-слънце. Една от причините бандата да не се задържи дълго. Ето как към средата на септември в „Шафхаузен“ се върна обичайното спокойствие.

А после взеха да прииждат ветераните. (Някои от тукашните ги наричаха Старите.) В началото всичко това не изглеждаше необичайно. Такива като тях в Рандал е имало и преди. Идваха, наемаха някоя прашна стая, оставаха за известно време, сетне изчезваха. Без да питат, без да се интересуват от нищо. Част от живота, като дивите мъхнати змии, обитаващи южните хълмове.

Но напоследък тези мъже се задържаха повече от обичайното, а и пристигаха още като тях. Седяха на групички и обсъждаха с приглушени гласове един Господ знае какво. Карен усети, че любопитството й нараства.

Ето защо, когато се появи Гилфорд Лоу и поръча питие, тя постави чашата пред него и попита:

— Да няма някакво сборище в града?

Той й благодари любезно. Сетне добави:

— Не разбирам за какво говориш.

— Не ми ги пробутвай тези.

Гилфорд я изгледа продължително.

— Карен, нали?

— Аха. — „Господинът е тук всяка вечер и уж не ми знае името“.

— Карен, това е малко неудобен въпрос.

— С други думи, да не си пъхам гагата. Но нещо се мъти.

— Така ли?

— Да не съм сляпа. Имам чувството, че тази вечер са се събрали всички дърти плъхове от железницата. Трудно е да не ви забележи човек.

„Хора, които са били мачкани и бити, но са отказали да умрат“. Ала не искаше да му каже това.

За миг си помисли, че сега ще й разкаже всичко. Изражението, което зърна на лицето му, говореше за такава мъчителна самота, че сърцето й се сви.

Но той само подхвърли:

— Ти си много хубаво момиче.

— За първи път от петнайсет години насам някой ме нарича момиче, господин Лоу.

— Есента няма да е от приятните.

— Така ли?

— Може да не се виждаме известно време. Ето какво ще ти кажа. Ако се върна напролет, ще те потърся. Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Нямам нищо против. Но до пролетта има много време.

— А ако не се върна…

„Да се върнеш откъде?“ Тя почака да завърши изречението.

Но той гаврътна остатъка от питието и поклати глава.

„Хубаво момиче“, беше казал.

Получаваше по десетина подобни комплимента на ден от мъже, пийнали достатъчно, за да проявят интерес. Комплименти, които не означаваха нищо. Но думите на Гилфорд Лоу изплуваха в съзнанието й отново. „Той е съвсем обикновен човек — помисли си тя. — Но тъжен.“

Може би ще я потърси… и тя няма да има нищо против.

Но тази вечер, след като довърши напитката, той си тръгна сам, накуцвайки като ранено животно. Тя го подкани с очи. Но Гилфорд извърна поглед.

33

Лили излезе от работа в четири и половина и взе автобуса за Националния музей. Беше хладен, ясен ден. Автобусът бе натъпкан с мрачни чиновници, мъже на средна възраст с камгарени костюми и смачкани шапки. Никой от тях не подозираше за назряващата небесна война. Това, което искаха, ако съдеше по житейския си опит, беше едно питие, вечеря, второ питие след вечеря, заспали деца, телевизор, включен на един от двата канала, и може би трето питие преди лягане.

Можеше само да им завижда.

В музея имаше тематична изложба. Над вратите бе окачен продълговат транспарант с надпис:

Преобразяването на Европа

Един поглед върху Чудото

„Чудото“ — за да успокоят религиозните организации. Тя все още предпочиташе да нарича континента Дарвиния, името, дадено от стария Хърст. Смисълът му бе изгубен сега, хората вярваха, че Европа е имала собствена история, макар да не търсеха обяснение за това. Представяше си как младият Чарлз Дарвин събира образци от насекоми по бреговете на Рейн и се отдава на размишления за тайнствата на континента. Макар че, разбира се, не това бе главната загадка.

Когато слезе от автобуса, въздухът й се видя по-прохладен и свеж. Помещенията в музея бяха осветени от флуоресцентни лампи.

Изложбата беше огромна. Лили пренебрегна встъпителната част и се насочи право към стъклената витрина, посветена на експедицията на Финч от 1920-а и краткотрайния англо-американски конфликт. Тук бяха изложени старовремски компаси, хербаризирани растения, теодолити и други предмети, събрани през годините по поречието на Рейн и в околностите на Бодензее. Един надпис гласеше: „В памет на доктор Томас Макланд Джилвани“. Фотографии на членовете на експедицията: Престън Финч с неговия смешен тропически шлем, мършавият Ейвъри Кек, нещастният Джилвани, бедният, измъчен Джон Уотс Съливан, готвачът Дигс, а ето го и баща й Гилфорд Лоу, с еднодневна брада и памучна риза от предишната си експедиция по река Галатин, намръщен млад мъж с фотоапарат в обемиста дървена кутия и мръсни нокти.