Дарвиния

Каролайн знаеше, че се бои да не го обвинят в дезертьорство. Всъщност той беше точно такъв, макар според твърденията му да изпълнявал съвсем дребна служба.

— Бях нещо като писар — обясни той. — Едва ли ще усетят липсата ми.

Към третия ден от пребиваването им в лагера храната започна да става все по-оскъдна, но в замяна на това плъзнаха оптимистични слухове: по Темза идвал параход на Червения кръст, а американците претърпели поражение в морето. Каролайн приемаше тези слухове с безразличие. И преди бе чувала всякакви неща. Достатъчно бе, че пожарите бяха угаснали с помощта на пролетните дъждове. Хората говореха за възстановяване на изгорелите сгради, но на Каролайн това й се струваше странно — да възстановяваш един веднъж вече възстановяван изчезнал свят, каква глупост.

Тя прекара цял следобед да обикаля из лагера и да търси леля си и чичо Джеръд. Съжаляваше, че не се бе сприятелила с повече хора в Лондон, а бе живяла изолирано. Жадуваше да зърне познато лице, но единствената позната, която срещна, бе госпожа Де Кьониг, жената, която бе наглеждала Лили. Седеше сама, увита в одеяло, с мрачно изражение и с разчорлена мокра коса. Каролайн едва я позна.

Когато я попита за Алис и Джеръд, възрастната женица поклати тъжно глава.

— Забавиха се прекалено дълго. Огънят изгълта улица „Търговска“ сякаш беше живо същество.

— Мъртви ли са? — изстена Каролайн.

— Съжалявам.

— Сигурна ли сте?

— Видях го с очите си. — Жената премигна със зачервени очи. — Съжалявам, госпожо.

„Винаги ни отнемат по нещо — помисли си Каролайн, докато крачеше из калта. — Винаги губим някого.“

Сега поне можеше да плаче на воля под проливния дъжд. Но трябваше да приключи със сълзите, преди да я види Лили.

23

Над Вашингтонския монумент избухнаха фойерверки в чест на победата в Атлантика. Разноцветни светлини се отразиха в езерото. Нощта миришеше на барут, тълпата бе шумна и радостна.

— Ще трябва да напуснеш града — каза Крейн, като се усмихваше загадъчно, пъхнал ръце в джобовете. — Но предполагам, че го знаеш.

Кога за последен път Вейл бе присъствал на публично тържество? Няколко анемични чествания на Четвърти юли след онова странно лято на 1912-а. Но победата в Атлантика бе отекнала из цялата страна като камбанен звън. В тази суматоха посред нощ нямаше опасност да ги познаят. Можеха да говорят спокойно.

— Поне да си събера багажа — примоли се той.

Крейн, за разлика от боговете, бе склонен на компромиси. Но не и този път.

— Няма време, Елиас. А и хора като нас не се нуждаят от много вещи. Ние сме нещо като монаси.

Празненството щеше да продължи до сутринта. Малка и победоносна война: Теди Рузвелт би я одобрил. Британците се предадоха след нанесените тежки поражения на атлантическия им флот и дарвинианските колонии, тъй като се страхуваха от атака срещу седалището на правителството на Кичънър в Канада. Условията на примирието не бяха тежки: оръжейно ембарго, официално потвърждение на доктрината „Уилсън“. Конфликтът продължи само една седмица. Не е кой знае колко за война, мислеше си Вейл, „продължаване на дипломацията с други средства“ и предупреждение към японците да сдържат интересите си на запад.

Разбира се, войната бе послужила и на боговете. Вейл предположи, че никога няма да разбере истинските им намерения. Може би целта бе да нарасне всеобщото недоверие и омраза, да се създадат условия за ново насилие. Но боговете по правило криеха мислите си.

Имаше кратко съобщение в „Пост“: във връзка със смъртта на директора на Смитсониановия институт Юджийн Рандал са проведени разпити на британски националисти и симпатизанти. Името на Вейл не се споменаваше.

— Трябва да ми благодариш — подхвърли той на Крейн, — че поех всичко върху себе си.

— Доста интересен израз. Само че не е съвсем верен. Ти си твърде полезен. Мисли за това по този начин: дойде време да се освободиш от своята сегашна самоличност. Полицията ще намери обгорения ти труп в останките на къщата. Случаят е приключен.

— И чий ще е този труп?

— Има ли значение?

Предполагаше, че няма. Поредната невинна жертва в неспирната космическа еволюция.

— Вземи това — Крейн му подаде плик, в който имаше билет за влак и пачка стодоларови банкноти. Билетът бе за Ню Орлиънс. Със същия успех можеха да го пратят и на Марс.

— Влакът ти потегля в полунощ.

— Ами ти?

— Мен ме пазят, Елиас. — Той се усмихна. — Не ме мисли. Може би ще се срещнем отново след някое и друго десетилетие.

„Господ да ни е на помощ!“

— Питал ли си се някога има ли край всичко това?

— О, да — кимна Крейн. — И мисля, че ще го видим. Нали, Елиас?

Фойерверките достигнаха кулминацията си. Звезди избухваха под грохота на оръдията — сини, виолетови, бели. Хубаво предзнаменование за новата администрация на Хардинг. Крейн ще се развихри, помисли си Вейл, в този модерен Вашингтон. Крейн ще се издигне като ракета.

„А аз ще потъна в забрава и може би така е по-добре.“