Дарвиния

— Господин Лоу, съжалявам, че изгубихте фотографиите си.

— Благодаря ви, че го казвате.

Той затвори очи.

Всеки ден изминаваха известно разстояние.

Следваха животински пътеки, скалисти речни корита, оголени участъци между дърветата, места, където не оставяха следи. От време на време траперът заръчваше на Гилфорд да наглежда Финч и отиваше на лов, въоръжен само с ножа. Най-често се хранеха с месо от мъхната змия или яйца на ястребова пеперуда. От месеци не бяха хапвали никакви зеленчуци, освен редки, изровени от земята корени или твърдите дори след продължително варене тънки листенца на дърветата джамии. Зъбите на Гилфорд се разклатиха и зрението му не беше тъй остро, както преди. Финч, който бе изгубил очилата си при атаката, бе почти сляп.

Дните се нижеха един след друг. Пролетта не би трябвало да е далече, но небето оставаше мрачно, а вятърът студен и пронизващ. Постепенно Гилфорд привикна с болките в ставите и по цялото си тяло.

Чудеше се дали Бодензее още е замръзнало. И дали ще го види отново.

Държеше дневника в пазвата си и никога не се разделяше с него. Оставаха му само няколко празни страници, но той продължаваше да нанася кратки бележки за Каролайн.

Усещаше, че силите му отпадат. Болката в ранения крак се увеличаваше с всеки изминал ден и Финч се оплакваше от същото.

Температурите се покачваха три поредни дни, след тях дойде студен пролетен дъжд. Затоплянето ги зарадва, но не и калта и вятърът. Дори мъхнатите змии бяха станали раздразнителни и унили и ровеха под снега за изсъхнала трева. Едно от животните ослепя с едното си око, което се покри с мътнобяло перде.

От запад постоянно прииждаха бури. Том Комптън откри естествено убежище в едно свлачище, гранитен заслон, отворен от двете страни. Подът беше песъчлив, покрит с животински изпражнения. Гилфорд запречи и двата входа с прътове и кожи и завърза змиите отвън, за да служат за пазачи. Но дори малката пещера някога да е била обитавана, никой не прояви интерес към нея.

Несекващият проливен дъжд ги прикова в тясното, прихлупено пространство. За да се развлича, Гилфорд си тананикаше различни стари мелодии — „Златни обувчици“, „Марбъл холс“ и прочее. Монотонният напев без думи по-скоро наподобяваше някоя тъжна, ритуална туземна песен.

Дъждът продължаваше, понякога отслабваше, но не спираше. Гилфорд изкопа вадичка, за да задържа водата в ниската част на кухината. Наложи се да разпределят храната на дневни дажби. „С всеки ден тук — помисли си Гилфорд — силите ни ще намаляват все повече и Рейн ще се отдалечава.“ Предполагаше, че съществува нещо като математично уравнение, включващо болката и времето, чийто резултат не е в тяхна полза.

Все по-рядко му се присънваше армейският вестоносец, вместо това на няколко пъти видя в сънищата баща си, чието твърдоглавие и прекомерно чувство за ред го бе отвело рано в гроба.

„Че нима аз съм по-различен? В края на краищата какво ме доведе тук, в тази окаяна страна на края на света? Дано е същото, което ще ме върне обратно при Каролайн и Лили.“

„Не можеш да умреш“ — му бе казал Съливан. Може би е бил прав. Досега Гилфорд бе имал късмет. Но едва ли можеше и за в бъдеще да принуждава тялото си да понася подобни изпитания.

Той погледна в здрача към Том, свит в другия край, с опряна на коленете брадичка.

— Когато бяхме в града — попита Гилфорд, — случваше ли ти се да сънуваш?

— Не ти трябва да знаеш — отвърна с леден тон траперът.

— Може пък да ми трябва.

— Сънищата са боклук, Гилфорд.

— И така да е.

— Добре де, веднъж сънувах нещо. Сънувах, че съм загинал, лежа на разкаляно бойно поле. Че съм войник — той се поколеба. — Сънувах, че съм собственият си призрак, ако виждаш в това някаква логика.

„Виждам, колкото и да е странно“ — помисли си Гилфорд.

Е, не точно логика, но… мили Боже, какво?

Той потрепери и извърна глава.

— Трябва да си набавим храна — продължи Том. — Утре ще изляза на лов, ако времето позволява. — Той погледна към заспалия Престън Финч, неподвижен като труп, с кожа, опъната върху черепа. — Ако не уловя нищо, ще се наложи да убием една от змиите.

— Не бива да оставаме без тях.

— И с две змии ще стигнем Рейн.

За пръв път гласът му не прозвуча уверено.

Следващата сутрин бе ясна, но студена.

— Запали огъня — нареди траперът на Гилфорд. — Не позволявай да угасне. Ако не се върна до три дена, поеми на север. Ти реши как ще постъпиш с Финч.

Гилфорд го изпрати с поглед, докато се изгуби в мъждивата утринна светлина, крачейки уморено. Мъхнатите змии извърнаха големите си черни очи след него и захленчиха.

— Никога не съм го искал — рече Финч.

Огънят почти бе угаснал. Гилфорд клечеше до него и хвърляше от време на време по някоя съчка. От влажното дърво се вдигаше пара.

— За какво говорите, доктор Финч?

Финч се надигна бавно и пристъпи към входа на кухината. Гилфорд не го изпускаше от поглед. Предната нощ Финч бе бълнувал насън.

Но сега бившият водач на експедицията стоеше неподвижно като скала. Той си разкопча дюкяна и се облекчи, без да излиза навън. Докато се прибираше, заговори отново.