Дарвиния

— Никога не съм го искал, господин Лоу. Исках разумен свят, разбирате ли?

Всъщност, напоследък не беше никак лесно да го разбере. Финч беше изгубил два от предните си зъби и фъфлеше. Гилфорд кимна замислено и продължи да подклажда огъня.

— Не се дръжте покровителствено с мен. Изслушайте ме. Във всичко това има определена логика, господин Лоу: говоря за преобразяването на Европа, събитие с мащабите на Библейския Потоп, Вавилон, разрушаването на Содом и Гомор, и ако това не е постъпка на един ревнив, но разбираем Бог, тогава остава да е само ужас и хаос.

— Може би ни изглежда така, защото сме твърде невежи — изтъкна Гилфорд. — Може би ние сме като маймуна, която се вглежда в огледало. Вижда отражението си, но си мисли, че то е зад огледалото. Разбирате ли, доктор Финч?

— Не видяхте как зараснаха раните на онзи човек.

— Доктор Съливан, „чудо“ е дума, която използваме, за да прикрием невежеството си.

— Само една от думите. Има и други.

— Например?

— Призраци. Демони.

— Суеверия — поклати глава Гилфорд.

— Суеверия — повтори безизразно Финч — са онези чудеса, които не одобряваме.

Нямам много хартия за писане, нито мастило. Ще бъда кратък. (Каролайн, нека първо ти кажа, че ужасно много ми липсваш и че вече почти изгубих надежда да те видя и да те прегърна — теб и Лили.)

Том Комптън тръгна преди четири дни. Един ден повече, отколкото ми определи. Време е и аз да ида да потърся помощ, но без него едва ли ще се справя. Почти изгубих надежда да зърна брадясалата му физиономия.

Каролайн, доктор Финч е мъртъв. Когато се събудих тази сутрин, го нямаше в кухината. Излязох навън и го видях да виси обесен на клона на едно дърво джамия.

Снощният дъжд бе замръзнал по тялото му и то блестеше като коледна играчки. Ще се опитам да го сваля, когато събера сили, и да го погреба под каменна могила.

Бедният доктор Финч. Беше уморен и болен и предполагам, че не е искал повече да обитава един свят, който според него е свърталище на призраци и демони. Кой знае, може постъпката му да се окаже мъдра.

Но аз ще продължа. Обичам ви — теб и Лили.

22

Облицованото с плюш фоайе на хотел „Империал“ беше празно. Посетителите бяха излезли отвън на улицата да гледат артилерийския обстрел. Каролайн прекоси помещението и се изкачи по стълбите, следвана от Колин и Лили.

Колин отключи вратата на своята стая. Лили незабавно изтича до прозореца, за да гледа битката зад стената на складовете. Момичето с радост бе напуснало госпожа Де Кьониг — то също искаше да види какво ще се случи.

— Фойерверки — подвикна развълнувано.

— Не точно, миличка. Това е нещо лошо.

— И шумно — допълни Лили.

— Много шумно.

„Дали сме в безопасност тук?“ — зачуди се Каролайн. Може би трябваше да идат другаде.

Стените се разтърсиха от поредния артилерийски залп. Американски оръдия, помисли си Каролайн. Какво означаваше това? Дали двете с Лили сега не бяха врагове на територията на воюваща страна. Изведнъж в складовете избухна пожар и тя дръпна дъщеря си от прозореца. Чу се силен трясък, нещо изригна — може би мунициите в склада на Джеръд. От изток духаше умерен, но постоянен вятър и нещо вече гореше в далечния край на улица „Кендълуик“.

Лейтенантът се покашля. Тя се обърна и видя, че е останал на прага на отворената врата.

— Трябва да се явя в частта си — рече той.

Ударът беше неочакван. Мисълта, че ще остане сама, я ужаси.

— Колин, недей, не ни оставяй тук!

— Каролайн, дългът…

— Дългът да върви по дяволите! Няма да остана сама тук. Нито ще изоставя Лили. Тя има нужда от човек, на когото да разчита. — „И аз също“ — добави мислено Каролайн.

Колин я гледаше с безпомощен и нещастен вид.

— Каролайн, за Бога, та ние сме във война!

— И какво ще направиш? Ще спечелиш войната с голи ръце?

— Аз съм войник — опита да се защити той.

— От колко време — от десет години? Божичко, не ти ли омръзна? Не мислиш ли, че е време да се откажеш?

Той не отговори. Каролайн му обърна гръб и застана до дъщеря си. Димът от горящите складове се стелеше над реката, но тя виждаше ясно флотилията от американски кораби и няколкото потопени британски канонерки.