Дарвиния

В тишината дочуваше и съвсем слаби шумове — някакво далечно боботене, освен ако това не беше пулсирането на кръвта му, усилвано в мрака. Припомни си един роман на Х. Дж. Уелс — „Машината на времето“, където под земята живееха същества, наричани морлоци, със светещи очи и ужасни закривени пръсти. Отвратителна мисъл. За да преминава по-бързо времето, започна да говори на Съливан. Ученият може би го чуваше, макар че очите му бяха затворени и от носа му продължаваше да тече кръв. Гилфорд я попиваше от време на време с пеша на ризата си. Започна да му разказва за Каролайн и Лили. За баща си, пребит до смърт на улицата по време на гладните бунтове в Бостън, когато се бе опитал да защити печатницата. Глупава храброст. Гилфорд съжаляваше, че няма дори капчица от нея.

Ужасно му се искаше Съливан да се събуди. Да си разказват различни истории. Да сподели с него идеята си за възникването на Дарвиния, да разбие на пух и прах чудодейните теории, да разсее суеверията с разум и логика. „Надявам се да е прав — мислеше си Гилфорд. — Иска ми се този континент да не е само сън, или нещо по-лошо — кошмар. И старите и мъртви неща да си останат стари и мъртви.“

Мечтаеше за топла храна и гореща баня. И легло, и Каролайн да е в него, примамливите очертания на тялото й под снежнобял чаршаф. Никак не му се нравеха тези шумове от дълбините и начинът, по който се надигаха и усилваха, като прииждаща вълна.

— Съливан, моля те, не умирай. Зная, че не би искал да си отидеш от този свят, преди да разбереш какво е станало. Но задачата не е толкова лесна, нали?

Съливан помръдна леко и пое дълбоко и конвулсивно въздух. Гилфорд се наведе и с изненада откри, че ботаникът е отворил очи.

— Ние не умираме — простена той.

Гилфорд едва се сдържа да не отскочи изплашено назад.

— Ей! — извика той. — Не мърдай, Съливан! Ще се оправиш, само се отпусни. Помощта идва.

— Той не ти ли каза? Гилфорд не каза ли на Гилфорд, че Гилфорд не умира?

— Не се опитвай да говориш.

„Мълчи — добави мислено Гилфорд. — Защото с тези приказки ме плашиш.“

Устните на Съливан се изкривиха в грозна усмивка.

— Виждал си ги в сънищата си…

— Моля ви, доктор Съливан…

— Зелени като окислена мед. Гръбнаците им са отпред… Те ядат сънища. Всичко изяждат!

Думите му наистина засегнаха някаква струна, но Гилфорд прогони пробудилите се спомени. Най-важното сега бе да не се поддава на паниката.

— Гилфорд! — Съливан внезапно протегна ръка и се вкопчи в него. — Това е едно от местата, където свършва светът!

— Не разбирам за какво говорите, доктор Съливан. Моля ви, опитайте се да поспите. Том ще се върне съвсем скоро.

— Ти умря във Франция. Сражавайки се с фрицовете.

— Доктор Съливан, плашите ме с тези приказки.

— Аз не мога да умра! — провикна се Съливан.

След това изстена и последният дъх напусна дробовете му.

След известно време Гилфорд склопи очите на умрелия.

Той поседя още няколко часа при доктор Съливан, напявайки си беззвучно, в очакване мракът да се разсее.

Малко преди зазоряване умората го надви и Гилфорд заспа.

Те искат да излязат!

Гилфорд усещаше гнева и отчаянието им. Трудно бе да се каже, че те съществуват — в нормалния смисъл на тази дума. Бяха впримчени между идеята и сътворението, незавършени, полуразумни, жадуващи за тяло. Материалният им облик наподобяваше бледи зеленикави фигури, по-едри от човек, покрити с плътна като броня обвивка, бодливи, с издължени муцуни, които се разтваряха в беззвучен гняв.

„Идват насам след поредната битка.“

Тази мисъл не беше негова. Гилфорд се обърна и изведнъж осъзна, че се намира в безтегловност. Спускаше се в нещо като кладенец, в който нямаше вода. Въздухът около него излъчваше лъчисто сияние. По някакъв необясним начин тази светлина бе въздух и скала едновременно.

Зад него се носеше вестоносецът. Мършав младеж с американска военна униформа. Светлината преминаваше през него. Това бе войникът от сънищата на Гилфорд — човек, който би могъл да е негов двойник.

„Кой си ти?“

„Ти самият“ — отвърна вестоносецът.

„Това е невъзможно.“

„Така изглежда. И все пак е факт.“