Дарвиния

„Таймс“, вестник от шест страници, отпечатан на хартия от дърво джамия, бе посветил последните си няколко редакционни статии да порицава американците — задето се разпореждат на континента сякаш е техен протекторат, за „налагане на граници“ върху Британските острови, за арогантното и самодоволното им поведение. Американският акцент на Каролайн се посрещаше със смръщени лица и повдигнати вежди в магазините и по сергиите на пазара. Днес Лили я попита какво лошо има в това да си американец.

— Нищо лошо няма — отвърна Каролайн. — Това са само приказки. Хората са изплашени, но скоро пак ще се успокоят.

— А ние ще се возим на корабчето.

— Вероятно.

Беше спряла да се храни с Алис и Джеръд. Би си наела и стая в „Империал“, ако парите, които й пращаха от Америка, го позволяваха. Но дори храненето по кръчмите се бе превърнало в същинско изпитание с всички тези приказки за назряваща война. Леля й и чичо Джеръд се държаха хладно с нея, макар все още да проявяваха загриженост към Лили. След разговора с Колин Каролайн нямаше нищо против подобно отчуждение. От известно време изпитваше съжаление към Алис — нещастна женица, затворена в клетката на вината.

— Заспивай — рече тя на Лили и придърпа нагоре чаршафа. — Гледай да се наспиш. Скоро потегляме на път.

По един или друг начин.

Лили кимна сънено. Някъде от Коледа насам момиченцето бе престанало да пита за баща си. И без това не получаваше задоволителни отговори.

— И къде отиваме?

— Където и да е.

— На сигурно място?

— На сигурно.

Слънчево утро. На „Фенчърч“ полагаха паваж, над града се носеше миризма на катран, чуваше се тропот на конски копита и дрънкане на сбруя.

Колин я чакаше на улица „Темза“, близо до пристанището, обърнат с гръб към нея и зачетен във вестник. При вида му вълнението й нарасна. Не знаеше какво ще му каже. Нямаше никакъв план. Само объркани надежди и страхове.

Едва бе направила няколко крачки към него, когато сирените в центъра на града завиха.

Звукът я парализира, накара кожата й да настръхне.

Тълпата на кея също беше застинала. Колин вдигна глава от вестника и се озърна. Каролайн му помаха и той се затича към нея. Сирените продължаваха да свирят.

Тя се отпусна в прегръдките му.

— Какво става?

— Не зная.

— Дъщеря ми… — Нещо лошо се беше случило. Лили щеше да се изплаши.

— Ела с мен — той я дръпна за ръката. — Да намерим Лили. Трябва да побързаме.

От изток задуха вятър — носеше със себе си миризма на дим и на пролет. Реката беше спокойна и бяла като корабно платно. От юг, откъм блатистия бряг на Темза се показаха няколко канонерки.

20

Всичко е съвсем просто, обясни му Крейн. Ние сме частица от нещо, което става все по-силно. И притежаваме части от друго нещо, което става все по-слабо.

Може би беше така от гледна точка на Крейн. Напоследък нежеланият гост бе успял да си намери място сред вашингтонския елит — или полуелит, ако може така да се нарече вторият ешелон на аристокрацията и чиновниците. Само от няколко месеца в града той вече работеше за сенатор Класен, изпълнявайки неясна функция, и дори напоследък си бе взел собствен апартамент (за което благодарност на милостивите богове), регистрираше постоянно присъствие в салона на Сандърс-Мос и си позволяваше да унижава Елиас Вейл пред хората.

А през това време клиентите на Вейл намаляваха чувствително и вече не проявяваха първоначалния ентусиазъм, дори Юджийн Рандал се появяваше все по-рядко.

Рандал, разбира се, бе призован от комитета на Конгреса, занимаващ се с изчезналата експедиция на Финч. Дело, заради което бе преустановил контакта с мъртвата си жена. Мъртъвците, както се оказа в този случай, бяха търпеливи.

Вейл започваше да се пита дали боговете не си играят на любимци с тях двамата.

Търсеше разтуха навсякъде, където можеше да я намери. Един от новите му клиенти, гинеколог хирург от Мериленд, му даде кехлибарено шишенце с морфин и сребриста спринцовка с игла. Показа му как се намира вена и как се пробожда с иглата, процес, който го накара да си спомни ужилванията от пчели. Ужилване, което води до забрава. Скоро той се пристрасти към морфина.

И тази вечер, когато пристигна в имението Сандърс-Мос, комплектът бе във вътрешния му джоб. Нямаше намерение да го използва, но следобедът му поднесе серия от неприятности. Времето беше твърде влажно за зима и прекалено студено за пролет. Елинор го посрещна с объркано изражение, а след обяда един пийнал младши конгресмен взе да го заяжда за работата.

— Ще позволите ли няколко търговски съвета, господин Вейл? Говорите с мъртвите, а те нямат кой знае какви източници на информация. Всъщност, предполагам, че нямат и възможности за инвестиции, нали?

— В този щат, господин конгресмен, те нямат дори право на вот.

— Да не напипах болезнена точка, господин Вейл?

— Всъщност съм доктор Вейл.

— Доктор по какво, ако мога да ви попитам?

„Доктор по безсмъртие — помисли си Вейл. — За разлика от теб, загниващ къс месо.“

— Знаете ли, господин Вейл. Проявих известно любопитство по отношение на миналото ви. Поразрових се тук-там, особено след като Елинор ми каза колко й вземате, за да й гледате на ръка.