Дарвиния

Във всеки случай тук е по-топло, отколкото в покрайнините. Съливан пръв забеляза, че камъкът е достатъчно затоплен, за да стопява снега, и според него това били първите признаци на задаващата се пролет или пък се дължало на извираща от недрата топлина. Том Комптън прекъсна мълчанието си, за да ни осведоми, че една ясна нощ, когато устроил лагер на хълма след изнурителен лов на мъхнати змии, забелязал призрачно синьо-зелено сияние да блика от центъра на града. Заприличало му на изригване на вулкан, но Съливан отрече подобна възможност. И наистина нямаше признаци наблизо да е имало изригване.

Трябва да добавя, че Том Комптън, човек по правило спокоен и уравновесен, изглеждаше най-нервен и неспокоен от трима ни. След като запалихме огъня, той седна до него, втренчи поглед и взе да си мърмори нещо под носа. По някое време, когато се наведох към него и го погледнах въпросително, го чух да казва:

— Това място съм го сънувал.

Не би си измислял и изведнъж ме полазиха ледени тръпки въпреки топлината на огъня. Защото, Каролайн, аз също бях сънувал града, още през есента, докато лежах в плен на бушуващата в жилите ми отрова и не можех да определя дали е ден, или е нощ… Аз също бях сънувал този град и не знаех какво означава това.

… и го сънувах отново тази нощ.

Но сега имам да ти разказвам други неща, Каролайн, а времето ми е ограничено. Припасите ни са на привършване и Съливан настоява да си пазим силите. Ето защо ще ти разкажа всичко накратко и със съвсем прости думи.

Този град не е само решетка от квадрати. Той има център, както подозираше Съливан. И в центъра не е разположена катедрала или пазар, а нещо различно и странно.

Тази сутрин доближихме сградата. Някога вероятно се е виждала от голямо разстояние, но ерозията бе направила своето. (Съмнявам се дори Финч да възрази, че тези руини са невероятно стари.) Днес откритото пространство около постройката е засипано със собствените й отломки. Огромни каменни блокове, едни изгладени, сякаш току-що са напуснали каменоломната, други нащърбени в грозновати форми, забавиха нашето движение. Принудихме се да изоставим шейната и да продължим през този своеобразен лабиринт, създаден по прищявка на случайността и времето, докато най-сетне доближихме централната сграда.

Извисена над това море от отломъци, тя представляваше черен базалтов купол, отворен в приблизително една четвърт от периферията си. Запазените участъци от стената бяха гладки, почти полирани, издялани с техника, която Съливън призна, че не е в състояние да определи.

Гъста постоянна мъгла забулваше върха на купола, заради което вероятно той не се забелязва откъм хълмовете. Разтопен сняг и лед, предположи Съливан, подгрявани от вътрешността. Дори въздухът над отломките бе осезаемо по-топъл, а вътре в купола не се виждаше никакъв сняг. Температурата бе над точката на замръзване на водата.

Ние тримата спряхме и се загледахме, смълчани и изумени, в тази странна картина. Аз тъгувах по изгубения си фотоапарат. Каква снимка щеше да излезе! „Изоставени алпийски руини на европейския континент“. Каролайн, подобна снимка щеше да ни храни цяла година.

Никой от нас не даде глас на мислите си. Може би бяха твърде фантастични. Моите поне бяха такива. Спомних си приключенските разкази на Е. Р. Бъроуз, с неговите вулканични пещери и хора чудовища, почитащи древни богове.

(Каролайн, зная че не одобряваш вкуса ми за четене, но на този континент измислиците на господин Бъроуз изглеждат далеч по-близки до реалността! Липсват само принцесата и меч, който да препаша.)

Върнахме се при шейната, нахранихме нашата мъхната змия, събрахме останалите припаси в раниците и поехме назад към лагера. Никога не бях виждал Съливан толкова развълнуван, едва го удържахме да не хукне наоколо. За временен бивак той склони да изберем едно място до покрайнините на купола, но беше очевидно разочарован, че не сме съгласни да продължим навътре — по-нататък също имаше доста разхвърляни каменни отломки и е доста обезпокояващо да се разположиш под един толкова голям навес от неподпрян с колони гранит.

Вътре бе доста тъмно, още повече след като слънцето се спусна бързо зад хоризонта — и ние се принудихме да стъкмим набързо огъня, преди светлината съвсем да изчезне.

Посрещнахме нощта със смесени чувства на вълнение и безпокойство, насядали около огъня като визиготи в римски храм. Не се виждаше нищо отвъд нашия осветен кръг от трепкаща светлина.

Не, последното не е съвсем вярно. Съливан насочи вниманието ни към друга, по-слаба светлина, идваща от някакъв източник в центъра на гигантската сграда. Надявам се да е естествен феномен, макар че усещането за чуждо присъствие е достатъчно силно, за да ме кара да настръхвам.

Светлината вече не стига за писане. Ако продължавам да се взирам, рискувам да ослепея. Ще продължа на сутринта.

Тук дневникът свършва.

— Гилфорд, ако обичаш, още малко въже.

Гласът на Съливан долетя от дълбините, сякаш подсилван от собственото си ехо. Гилфорд отпусна още няколко разтега от въжето.