Чародей

Гнездото на кобрата изглежда е дълбоко под скалата, но шумът и тропотът от крака и копита са я нервирали. Тя се изнизва от тъмна цепнатина, точно когато Нефер скача почти на главата й. Змията се надига зад гърба му почти до кръста. Качулката е разперена, а черният език пърха между тънки усмихнати устни. Очите, като мъниста от черен оникс, с искри по средата, са вперени в босите крака на фараона — лесна плячка за влечугото.

Най-близко намиращите се войници чуват Таита и се обръщат. Почти петстотин мъже гледат към Нефер, но не смеят да помръднат. Всички виждат смъртната опасност, в която е изпаднал техният фараон.

Кобрата разтваря широко уста — готви се за атака — острите зъби се показват от бледото небце. На връхчетата им блещукат капчици отрова.

Таита завърта медальона на Лострис на веригата му и той блясва в слънчевата светлина. Минава близо до главата на кобрата. Тя отклонява поглед от краката на Нефер, за да погледне новия смутител. В другата си ръка Таита държи тоягата. Приближава бавно.

— Щом замахна, скачай надалеч! — шепне той и Нефер кима. Таита върви на една страна и кобрата го следи с поглед, привлечена от блясъка на златото.

— Давай! — казва Таита и замахва към змията с тоягата си. В същия миг Нефер скача на безопасно разстояние, а змията посяга към тоягата. Таита я дърпа, тя се разминава с нея и остава за миг изпъната на голата земя. С едно движение, по-бързо и от това на кобрата, Таита затиска главата й с огънатия край на тоягата и тълпата надава вик на облекчение.

Кобрата се извива и мята около тоягата в бляскаво люспесто кълбо. Магът бърка в него и хваща змията зад главата. После я вдига и я показва на хората, които ахват от суеверен ужас и страх. Дърпат се инстинктивно, когато кобрата започва да се увива около дългата тънка ръка на мага. Очакват да я убие, но Таита минава през тълпата и се насочва към пустинята.

Там я захвърля далеч от себе си. Едва докоснала земята, тя се разгъва и бързо плъзва между камъните. Таита я наблюдава с тържествен израз на лицето.

Внезапно от небето се разнася остър писък. Всички са така погълнати от епизода с кобрата, че никой не забелязва сокола виснал високо в синия небосклон. Сега той пада към земята, прицелен в кобрата. В последния миг змията усеща надвисналата опасност и отново се изправя с разтворена качулка. Без да забавя полет, соколът забива нокти в качулката, малко зад главата и с тежки махове на крилете се издига към небето, а под него се гърчи змията.

Таита гледа как птицата отнася кобрата. Тя постепенно се смалява от разстоянието, докато накрая изчезва в трептящата мараня на хоризонта. Таита гледа още дълго след нея. Когато се връща при Нефер, лицето му е сериозно и не продумва до края на деня. Вечерта се връща в Галала, застанал в колесницата до Нефер и пак мълчи.

— Това беше поличба — промълвя Нефер и го поглежда. По лицето му разбира, че е познал. — Слушах какво си приказват хората. Смутени са. Никой не е виждал подобно нещо през живота си. Кобрата не е естествена плячка за царския сокол.

— Да — потвърждава Таита. — Това беше поличба. Предупреждение и обещание от бога!

— Какъв е смисълът й? — Нефер се мъчи да отгатне по лицето на стареца.

— Кобрата заплаши теб. Това означава огромна опасност. Царската птица отлетя на изток, с кобрата в ноктите. Това означава голяма опасност от изток. Но в крайна сметка победи соколът.

И двамата гледат на изток.

— Още утре призори ще тръгнем на разузнаване на изток — решава Нефер.

Таита и Нефер чакат на хребета в мразовитата тъма преди разсъмване. Останалите от разузнавателния отряд са скрити зад хълма. Всичко двадесет души. За по-голяма сигурност са оставили колесниците в Галала и се придвижват яздейки. Копитата вдигат по-малко прах от колелата, а и такива високи и стръмни места са недостъпни за колесници.

Хилто и Шабако са се отправили начело на други отряди на юг, за да могат да покрият всички източни подстъпи към Галала.

Нефер минава с отряда си по брега на Червено море, като се отбива във всяко пристанище и рибарско селище по пътя. Освен няколко случайни кервана и групи бедуини, не среща нищо друго — никакъв признак за предсказаната опасност. Сега са на стан над пристанището Сафага.

Таита и Нефер са се събудили рано и са изкачили хълма, за да заемат наблюдателния пункт. Двамата седят в приятно мълчание, докато накрая Нефер проговаря:

— Може ли да е било фалшиво предсказание?

Таита сумти и плюе.

— Сокол с кобра в ноктите? Противоестествено е. Знамение е, но може би фалшиво. Иштар Медеецът и някои други са способни на такива номера. Възможно е.

— Но ти мислиш ли, че е фалшиво? — настоява Нефер. — Нямаше да ни подканяш толкова настоятелно, ако беше така.

— Зазорява се. — Таита заобикаля въпроса и гледа на изток, където зорницата виси като фенер ниско над хоризонта. Небето омеква и добива цвета на зрял нар. Планинските хребети далеч на изток са черни, остри и озъбени като някакъв древен крокодил, на яркия фон на небосклона.