Богът на дребните неща

Софи Мол стана от леглото и прерови портмонето на спящата си майка. Намери това, което търсеше — ключовете на оставения на пода голям заключен куфар със стикери на самолетната компания и с етикети за багажа. Отключи го и претърси съдържанието му не по-деликатно от куче, което разравя цветна леха. Преобърна купчинки бельо, изгладени поли и блузи, шампоани, кремове, шоколади, ролки с лейкопласт, чадъри, сапуни (и други затворени в шишенца лондонски миризми), хинин, аспирин, широкоспектърни антибиотици. „Вземи си всичко — бяха посъветвали Маргарет Кочама колежките й със загрижени гласове. — Нищо не се знае.“ По този начин искаха да предупредят своята колежка, която заминаваше за Сърцето на Мрака, че:

а) На всекиго всичко може да се случи.

Затова

б) Най-добре е да си подготвен.

Най-накрая Софи Мол намери каквото търсеше.

Подаръците за братовчедите й. Триъгълни шоколади Тоблерон (омекнали от горещината). Къси чорапи с многоцветни отделни пръсти. И две химикалки — горната им прозрачна половина беше пълна с вода, в която беше закрепен изрязан колаж на изглед от Лондон. С Бъкингамския дворец и Биг Бен. С магазини и хора. Червен двуетажен автобус се плъзгаше нагоре-надолу по тихата улица, движен от въздушно мехурче. Някак зловещо беше, че от оживената улица в химикалката не се чува никакъв шум.

Софи Мол пъхна подаръците в чантата си, преметна я през рамо и излезе във външния свят. Да направи изгодна сделка. Да завърже едно приятелство.

Приятелство, което за беда щеше да остане висящо. Недовършено. Разлюляно във въздуха, без опора. Приятелство, още без своя история, поради което — много по-скоро, отколкото би трябвало — Софи Мол се превърна в Спомен, а Смъртта на Софи Мол остана ярка и жива. Като узрял плод през съответния сезон. През всеки сезон.

14 Работата е борба

Чако мина напряко между наклонените каучукови дървета, оттам беше по-близо до главния път и къщата на другаря К.Н.М. Пилай. Видът му бе леко абсурден — крачеше по килим от сухи листа, облечен в отеснелия костюм „за летището“, а вратовръзката се мяташе над рамото му.

Другарят Пилай не беше вкъщи, когато Чако стигна.

Жена му Калиани, с прясно намазана паста от сандалово дърво върху челото, го покани да седне на металически сгъваем стол в малката предна стая и изчезна през яркорозовата и украсена с дантела найлонова завеса над входа към тъмната съседна стая, където мъждукаше слабият пламък на голяма бронзова газена лампа. През вратата нахлуваше силно ухание на благовония, а над вратата имаше малка дъска с надпис РАБОТАТА Е БОРБА, БОРБАТА Е РАБОТА.

Чако беше прекалено едър за стаята, в която седеше. Сините стени сякаш го притискаха. Огледа се — напрегнат и леко притеснен. Масата за хранене беше постлана с пластмасова покривка на ярки цветя. Върху преградките на малкия зелен прозорец се сушеше пешкир. Мушици се въртяха над грозд дребни банани в бяла чугунена чиния със син кант. В един ъгъл на стаята имаше купчина зелени необелени кокосови орехи. Детски гумени чехли лежаха захвърлени в огрения от раирана слънчева светлина квадрат на пода. До масата имаше остъклен бюфет. Басмени перденца, окачени от вътрешната страна на стъклата, скриваха съдържанието му.

Майката на другаря Пилай, дребничка старица в кафява блуза и белезникаво мунду, седеше на ръба на високо дървено легло, опряно до стената; краката й се люлееха високо над пода. Върху едното й рамо беше преметнат тънък бял пешкир, който минаваше диагонално през гърдите. Рояк комари, като обърната наопаки конусовидна книжна шапка, се издигаше над главата й. Старицата седеше, опряла буза на дланта си, така че всички бръчки от тази страна на лицето и се бяха събрали нагоре. Всеки сантиметър от кожата й, дори върху китките и глезените, беше покрит с бръчки. Само върху шията кожата й бе гладка и опъната над огромна гуша. Нейният извор на младост. Старата жена гледаше с празен поглед в срещуположната стена, полюляваше се леко и грухтеше тихо и ритмично, на равни интервали, като отегчен пасажер на дълго пътешествие с автобус.

Зад главата й бяха окачени в рамки свидетелствата на другаря Пилай от университета за неговите бакалавърска и магистърска степен.

На друга стена висеше фотография в рамка, на която другарят Пилай награждаваше с гирлянда другаря Е.М.С. Намбудирипад. На преден план блестеше стоящ микрофон с надпис Аджанта.

Въртящият се вентилатор на масичка до леглото отпращаше своя механичен полъх по образцово демократичен начин — първо подухваше и повдигаше нагоре онова, което беше останало от косата на старата госпожа Пилай, а след това правеше същото с Чако. Комарите неуморно се разпръсваха и се събираха отново.

През прозореца Чако виждаше покривите на автобусите, които прогърмяваха по улицата заедно с багажа върху багажниците. Мина и един джип с високоговорител, от който се разнасяше песен на марксическата партия на тема безработица. Припевът беше на английски, а останалите думи — на малайаламски.