Богът на дребните неща

Няма свободни места!
Няма свободни места!
Където и да иде бедният човек,
няма, няма, няма свободни места!

Калиани се върна с чаша от неръждаема стомана, пълна с филтрирано кафе, и с чиния от неръждаема стомана с пържени бананови резенчета (яркожълти с малки черни семчици в средата) — за Чако.

— Той отиде в Оласа. Трябва да се върне всеки момент — каза Калиани. Когато говореше за мъжа си, го наричаше адехам — учтивата форма за „той“, докато „той“ я наричаше „еди“, което означава приблизително „Ей, ти!“

Беше сочна, красива жена със златистокафява кожа и огромни очи. Дългата й къдрава коса беше влажна и висеше свободно на гърба — само краят й бе сплетен на плитка. Косата беше измокрила гърба на прилепналата до тялото й тъмночервена блуза, от което тя изглеждаше още по-тъмночервена. Изпод края на късите й ръкави се издуваха меките ръце на Калиани и плътта се спускаше над трапчинките по лактите й, пищна и пухкава. Бялото й мунду и кавани бяха свежи и изгладени. Калиани лъхаше на сандалово дърво и на счукан зелен нахут, който използваше вместо сапун. За пръв път от години Чако я гледаше, без да усети каквато и да е тръпка на сексуално желание. Той си имаше вкъщи жена (бивша жена, Чако!). С лунички по ръцете и по гърба. Със синя рокля, а под роклята — крака.

Малкият Ленин се появи на вратата в модерни червени къси панталонки от стречлон. Застана на един тънък крак като щъркел и започна да усуква розовата дантелена завеса, като гледаше Чако с очите на майка си. Беше вече шестгодишен, отдавна минал възрастта, когато мушкаше разни неща в носа си.

— Синко, иди да повикаш Лата — нареди му госпожа Пилай.

Ленин не помръдна и като все още гледаше Чако, изкрещя силно, както само децата могат.

— Лата! Лата! Викат те!

— Племенницата ни от Котаям. Дъщеря на неговия по-голям брат — обясни госпожа Пилай. — Спечели първа награда за рецитация на младежкия фестивал в Тривандръм миналата седмица.

Бойка на вид девойка — около дванайсет-тринайсетгодишна — се появи през дантелената завеса. Беше в дълга пъстра пола чак до глезените, и бяла блуза до кръста с басти, които осигуряваха място за бъдещи гърди. Намазаната й с масло коса беше разделена на среден път. Лъскавите й плитки бяха пристегнати в края с ластик, над който бяха вързани панделки, така че фльонгите им се спускаха от двете страни на лицето като очертания на големи, увиснали уши, все още неоцветени.

— Знаеш ли кой е този? — обърна се госпожа Пилай към Лата.

Лата поклати глава.

— Чако саар. Нашият Модалали във фабриката. — Лата го изгледа със самообладание и липса на любопитство, необичайни за тринайсетгодишно дете.

— Учил е в Лондон и Оксфорд — съобщи госпожа Пилай. — Ще му изпълниш ли рецитацията си?

Лата се съгласи без колебание. Изпъчи се с леко раздалечени крака.

— Уважаеми Председателю — поклони се тя на Чако, — уважаемичленовенажурито и… — тя огледа въображаемата публика, натъпкана в малката гореща стая, и добави: — скъпи приятели. — Направи сценична пауза.

— Днес бих искала да изпълня пред вас една поема от сър Уолтър Скот, озаглавена „Локинвар“. — Стисна ръце зад гърба си. Очите й се премрежиха. Невиждащият й поглед се закова точно над главата на Чако. Докато говореше, лекичко се поклащаше. В началото Чако помисли, че слуша малайаламски превод на „Локинвар“. Думите се застъпваха. Последната сричка на думата се свързваше с първата сричка на следващата. Стиховете се изпълняваха със забележителна бързина.

О, млад Локин вар, той дойдеот далеч,
че конятму бешеот вятър по-бърз,
оръжие нямаше, самогол меч.

Стихотворението се придружаваше от грухтенето на старицата, седнала на леглото, но това сякаш никой освен Чако не забелязваше.

Преплувареката, че нямашеброд,
но пак закъсня, че невестатамила
със другда се свърже бевече склонила.

Другарят Пилай дойде по средата на рецитацията, кожата му лъщеше от пот, мундуто му бе вдигнато над коленете, тъмни потни петна се извиваха около найлоновите му подмишници. Той наближаваше четиридесетте, беше дребен човек с хилаво телосложение и нездрав цвят на лицето. Краката му вече бяха изтънели, а изпъкналият му и опънат корем, също като гушата на миниатюрната му майка, сякаш нямаше нищо общо със слабото, тънко тяло и с живото му лице. Изглежда особен фамилен ген ги даряваше със задължителни издутини, които се появяваха произволно в различни части на тялото.