Богът на дребните неща

Тя откри, че под външността на Измачкания Таралеж, един изтерзан марксист води война с непоправим, неизлечим романтик, който забравя свещите запалени, чупи винените чаши, губи си пръстена. Който я любеше със задушаваща страст. Маргарет беше смятала себе си за безинтересна девойка с широка талия и дебели глезени. Не мислеше, че е грозна. Но не че е нещо особено. Когато беше с Чако обаче, старите й представи изчезваха. Хоризонтите се разширяваха.

Никога преди не беше срещала мъж, който да говори така за света — какво представлява, как е възникнал и какъв според него ще стане в бъдеще. Говореше за света така, както други познати мъже говорят за своята работа, за приятелите си или за уикенда на морския бряг.

В присъствието на Чако Маргарет Кочама чувстваше, че душата й се изплъзва от тесните предели на нейната островна държава и попада в огромните чудати простори на неговата страна. Той събуждаше у нея усещането, че светът им принадлежи — като че ли лежеше пред тях като разрязана жаба на дисекционна маса и моли да бъде изследван.

През годината, в която ходеха заедно, преди да се оженят, тя откри у себе си някаква малка магия и за известно време се чувстваше като весел дух, освободен от бутилката си. Навярно беше твърде млада, за да осъзнае, че онова, което възприема като любов към Чако, всъщност е боязлив, плах опит да опознае самата себе си.

Колкото до Чако, Маргарет Кочама беше първата приятелка, която изобщо бе имал. Не само първата жена, с която беше спал, но и първата му истинска другарка. Чако най-много обичаше у нея независимостта й. Това качество може би не беше забележително за обикновената англичанка, но в очите на Чако то бе забележително.

Харесваше му фактът, че Маргарет Кочама не се лепва за него. Че е несигурна в чувствата си към него. Че той до последния ден не знаеше дали ще се омъжи за него. Обичаше да я гледа как седи гола в леглото му, обърнала дългия си бял гръб към него, как поглежда часовника си и казва делово — „Охо, трябва да тръгвам.“ Харесваше му, че всяка сутрин тя отива на работа с велосипеда си. Чако поощряваше различията в мненията им и вътрешно се радваше на редките й изблици на отчаяние от неговото декадентство.

Благодарен й беше, че не желае да се грижи за него. Че не предлага да разтребва стаята му. Че не се държи като натякваща майка. Стана зависим от Маргарет Кочама за това, че тя не беше зависима от него. Обожаваше я заради това, че не го обожава.

За семейството му Маргарет Кочама знаеше много малко. Той рядко говореше за него.

Истината е, че през годините, които прекара в Оксфорд, Чако почти не мислеше за домашните си. Твърде много неща се случваха в живота му и Айеменем изглеждаше прекалено далеч. Реката малка. И малко риба в нея.

Нямаше належащи причини да поддържа връзка с родителите си. Стипендията Сесил Роудс беше голяма. Не се нуждаеше от пари. Беше влюбен до уши в любовта си към Маргарет Кочама и в сърцето му нямаше място за другиго.

Мамачи му пишеше редовно, описваше подробно недостойните кавги със съпруга си и своите тревоги за бъдещето на Аму. Чако рядко дочиташе писмата й. Понякога не си правеше труда да ги отваря. И никога не им отговаряше.

Дори единственият път, когато се върна вкъщи (и попречи на Папачи да удря Мамачи с бронзовата ваза, след което един люлеещ се стол беше екзекутиран под лунната светлина), дори тогава Чако едва забеляза колко оскърбен остана баща му, не забеляза, че майка му започна да го обожава двойно повече, нито че по-младата му сестра изведнъж се беше превърнала в красавица. Чако дойде и си тръгна като в транс и от момента на пристигането си закопня за бялото момиче с дълъг гръб, което го очакваше.

През зимата след напускането му на Бейлиол (и след като пропадна на изпитите), Маргарет Кочама и Чако се ожениха. Без съгласието на нейните родители. Без знанието на неговите.

Решиха Чако да се нанесе в апартамента на Маргарет Кочама (като измести другата сервитьорка от другото кафене), докато той си намери работа.

По-неподходящо време за сватбата си не биха могли да изберат.

Наред с тежестите на съвместния живот дойде и немотията. Вече нямаше стипендиантски пари, а трябваше да се плаща целият наем.

Щом престана да се занимава с гребане, Чако внезапно, преждевременно напълня като човек на средна възраст. Той стана дебел мъж, с тяло, отговарящо на гръмкия му смях.