Богът на дребните неща

Върху нощната масичка стоеше поставената в сребърна рамка черно-бяла сватбена снимка на Чако и Маргарет Кочама, направена пред черквата в Оксфорд. Преваляваше сняг. Първите пресни снежинки се стелеха по улицата и по тротоара. Чако беше облечен като Неру. В бяла риза и тесни панталони на гънки край глезена под черна връхна дреха с права яка. Раменете му бяха поръсени със снежинки. В бутониерата му имаше роза, а от горното му джобче се подаваше върхът на носна кърпа, сгъната на триъгълник. Беше с лъснати черни обувки с връзки. Имаше вид на човек, който се присмива на себе си и на своето облекло. Като че ли се е издокарал за маскарад.

Маргарет Кочама беше в дълга ефирна рокля, с евтина тиара върху късо подстриганата й къдрава коса. Беше вдигнала булото от лицето си. Маргарет и Чако бяха еднакво високи. Изглеждаха щастливи. Тънки и млади, посмръщени от слънцето в очите им. Гъстите, тъмни вежди на младоженката бяха сключени и контрастираха приятно на бялата сватбена ефирност. Смръщен облак с вежди. Зад тях стоеше едра, внушителна жена с дебели глезени, със закопчани отгоре до долу копчета на дългото палто. Майката на Маргарет Кочама. Двете малки внучки стояха от двете й страни, в плисирани шотландски полички и чорапи с еднакви пискюлчета. И двете момиченца се смееха и бяха покрили уста с ръце. Майката на Маргарет Кочама гледаше настрани, не в обектива, сякаш предпочиташе да я няма.

Бащата на Маргарет Кочама бе отказал да присъства на сватбата. Не обичаше индийците, смяташе ги за хитри и безчестни. Не можеше да повярва, че дъщеря му се омъжва за такъв човек.

В десния ъгъл на снимката се виждаше велосипедист, който кара до бордюра и се обръща да позяпа двойката.

Маргарет Кочама беше сервитьорка в едно оксфордско кафене, когато срещна Чако. Семейството й живееше в Лондон. Баща й беше собственик на пекарна. Майка й помагаше на една шапкарка. Маргарет Кочама беше напуснала дома на родителите си преди година, единствено от желание да засвидетелства младежка независимост. Възнамеряваше да работи и да спести достатъчно, за да се запише в курс за подготовка на учители, а след това да потърси работа в някое училище. В Оксфорд живееше в малък апартамент със своя приятелка. Друга сервитьорка, в друго кафене.

След като предприе тази крачка, Маргарет Кочама започна да се превръща точно в момичето, каквото искаха родителите й. Пред лицето на реалния свят тя нервно се придържаше към усвоените стари правила, и нямаше срещу кого да се бунтува освен срещу себе си. Така че дори и в Оксфорд, освен дето пускаше грамофона си малко по-силно, отколкото й разрешаваха вкъщи, тя продължаваше да води еднообразния скучен живот, от който си въобразяваше, че е избягала.

Докато една сутрин в кафенето не влезе Чако.

Беше лятото на последната му година в Оксфорд. Дойде сам. Смачканата му риза бе закопчана накриво. Връзките на обувките му бяха развързани. Косата, грижливо сресана и пригладена отпред, отзад стърчеше като твърд ореол от бодли. Приличаше на небрежен, весел таралеж. Беше висок и под неугледните дрехи (неподходяща вратовръзка, оръфано сако) Маргарет Кочама забеляза, че е добре сложен. Излъчваше нещо забавно, присвиваше очи, сякаш се мъчи да прочете далечен надпис, а си е забравил очилата. Ушите стърчаха от главата му като дръжки на чайник. Имаше противоречие между атлетическото телосложение и размъкнатия му вид. Единственият признак, че в него се крие бъдещ дебелан, бяха лъскавите му, ведри бузи.

У Чако нямаше и следа от неловкостта и притеснителната непохватност, характерни за разсеяните и неуредни мъже.

Изглеждаше весел, сякаш бе с въображаем приятел, чиято компания му е приятна. Избра си място до прозореца, седна с лакът върху масата, подпря лице на дланта си и се заоглежда усмихнат в празното кафене, като че ли се готвеше да подхване разговор с мебелите. Поръча си кафе със същата дружелюбна усмивка, но без да дава вид, че забелязва високата сервитьорка с гъсти вежди, която прие поръчката му.

Тя се стресна, като го видя да сипва две препълнени лъжички захар в кафето си, силно разредено с мляко.

После поиска яйца на очи с препечен хляб. Още кафе и конфитюр от ягоди.

Когато сервитьорката се върна с поръчката, той сякаш продължи започнат вече разговор и попита:

— Да сте чували за човека, който имал двама синове близнаци?

— Не — отговори тя и остави закуската му пред него. Кой знае защо (може би от естествена предпазливост или от инстинктивна въздържаност с чужденците), тя не показа такъв интерес, какъвто той очакваше, че ще прояви към човек със синове близнаци.

— Един човек имал синове близнаци — въпреки това каза той на Маргарет Кочама. — Пийт и Стюарт. Пийт бил Оптимист, а Стюарт — Песимист.

Чако извади ягодите и ги сложи от едната страна на чинията. Останалата част от конфитюра разстла на дебел слой върху препечения хляб, намазан с масло.