Богът на дребните неща

— На тринайсетия им рожден ден бащата подарил на Стюарт-Песимиста скъп часовник, дърводелски инструменти и велосипед. — Чако вдигна очи към Маргарет Кочама, за да види дали го слуша. — А стаята на Пийт-Оптимиста напълнил с конски фъшкии.

Чако качи пържените яйца върху препечения хляб, разкъса ярките потрепващи жълтъци и ги размаза върху ягодовия конфитюр с гърба на лъжичката си.

— След като разтворил подаръците си, Стюарт ръмжал цяла сутрин. Не искал дърводелски инструменти, часовникът не му харесвал, а гумите на велосипеда не били подходящи.

Маргарет Кочама беше престанала да слуша, защото вниманието й беше приковано от странния ритуал, който се извършваше в чинията. Препечената филия с конфитюра и пържените яйца беше нарязана на хубави малки квадратчета. Извадените от конфитюра ягоди, придърпвани една по една, бяха раздробени на малки парченца.

— Когато бащата влязъл в стаята на Пийт-оптимиста, не можал да види Пийт, но чул шум от усърдно гребане с лопата и тежко дишане. По цялата стая хвърчали конски фъшкии.

Чако беше започнал да се тресе от беззвучен смях предугаждайки завършека на своята смешка. С треперещи от смях ръце слагаше малко парченце ягода върху всяко жълто-червено квадратче от препечената филия — цялата конфигурация приличаше на претенциозна хапка, която възрастна дама би могла да поднесе на гостенките си от карето за бридж.

— Какво, по дяволите, правиш? — извикал бащата на Пийт.

Препечените квадратчета бяха поръсени със сол и пипер. Чако спря преди финалната реплика и погледна засмян към Маргарет Кочама, която пък се усмихваше към чинията му.

Дълбоко изпод фъшкиите се чул гласът на Пийт. „Ами, татко, щом има толкова много фъшкии, навярно тук някъде има и пони!“

Чако, стиснал вилица в едната и нож в другата ръка, се отпусна върху облегалката на стола и се разсмя в празното кафене с високия, хълцащ, заразителен смях на дебел човек и по бузите му потекоха сълзи. Маргарет Кочама, която не бе чула голяма част от смешката, се усмихна. После започна да се смее на неговия смях. Смеховете им се подхранваха един друг и достигнаха истерични височини. Собственикът на кафенето, който се появи след малко, видя един клиент (не особено желателен) и една сервитьорка (само средно желателна), обхванати от спиралата на заглушителен безпомощен смях.

Междувременно друг клиент (от редовните) беше пристигнал незабелязано и очакваше да бъде обслужен.

Собственикът започна да бърше няколко вече избърсани чаши, чукаше ги шумно една в друга и тракаше с чинии върху тезгяха, за да изрази недоволството си от Маргарет Кочама. Тя опита да се съвземе, преди да се отправи за новата поръчка. Но в очите й блестяха сълзи и с усилие възпря още няколко изблика на смях, което накара гладния клиент, чиято поръчка получаваше, да вдигне глава от картата с менюто и да стисне тънките си устни в мълчаливо неодобрение.

Тя погледна крадешком към Чако, който отвърна на погледа й и се усмихна. Усмивката му беше безумно приятелска.

Той свърши със закуската, плати и си отиде.

Работодателят порица Маргарет Кочама и й изнесе лекция по етика в кафене. Тя му се извини. Наистина съжаляваше, че се бе държала така.

Вечерта след работа Маргарет се размисли за случилото се и се засрами от себе си. Обикновено не беше лекомислена и не смяташе за правилно, че се е включила в такъв необуздан смях с напълно непознат човек. Струваше й се, че днешната й постъпка е била прекалено фамилиарна и интимна. Чудеше се какво я беше накарало да се смее така. Знаеше, че причината не се крие в анекдота.

Спомни си за смеха на Чако и усмивката остана още дълго в очите й.

Чако започна да посещава кафенето доста често. Винаги идваше с невидимия си придружител и с дружелюбната си усмивка. Дори когато не го обслужваше Маргарет Кочама, той я намираше с поглед и двамата си разменяха потайни усмивки, с които извикваха общия спомен за техния голям смях.

Маргарет Кочама започна да очаква посещенията на Измачкания Таралеж. Без вълнение, но с известно растящо благоразположение. Научи, че той е от Индия и следва в Оксфорд със стипендия на името на Сесил Роудс. Че учи в класически факултет. Че е в отбора по гребане на Бейлиол.

До самия ден на сватбата им тя не вярваше, че някога ще се съгласи да му стане жена.

Няколко месеца след като започнаха да излизат, Чако взе да я води тайно в квартирата си, където живееше като безпомощен принц в изгнание. Въпреки усилията на колежанския му прислужник и на чистачката стаята му бе винаги мръсна. По пода се валяха книги, празни бутилки от вино, мръсно бельо и фасове. Да се отварят долапите в стаята му беше опасно, защото от тях се посипваха книги и обувки, а някои от книгите бяха тъй тежки, че можеха наистина да те наранят. Дребният организиран живот на Маргарет Кочама се потопи в този бароков безпорядък с тихата въздишка на топло тяло, което влиза в студено море.