Богът на дребните неща

Инспектор Томас Матю, човек с опит в тези неща, излезе прав. Велута не доживя до сутринта.

Половин час след полунощ Смъртта дойде да го прибере.

А за малкото семейство, сгушено и заспало върху избродираната на кръстчета покривка? Какво дойде за тях?

Не беше смъртта. Само краят на живота им.

След погребението на Софи Мол, когато Аму отново заведе близнаците в полицейския участък, където инспекторът си избираше узряло манго (като почукваше по плодовете), тялото вече беше изнесено. Хвърлено в темади кузхи — ямата за бедняци, — където полицията редовно хвърляше своите мъртъвци.

Беба Кочама се ужаси, когато научи за посещението на Аму в полицейския участък. Всичко което тя, Беба Кочама, беше извършила, се основаваше на една предпоставка. Тя беше заложила на факта, че Аму в никакъв случай, колкото и да е разгневена, няма да признае публично своята връзка с Велута. Защото според Беба Кочама това щеше да е равносилно на самоунищожение — за нея и за децата й. Завинаги. Но Беба Кочама не беше взела предвид опасната черта на Аму. Невъзможната смес — безкрайната нежност на майчинството и безразсъдната ярост на бомбардировчика-камикадзе.

Реакцията на Аму я зашемети. Земята под краката й се срина. Знаеше, че има съюзник в лицето на инспектор Томас Матю. Но докога? Какво щеше да стане, ако го преместят другаде и започне ново разследване? Това беше възможно — като се вземе под внимание фактът, че другарят К.Н.М. Пилай беше успял да събере под портата им тълпа от кряскащи и вдигащи лозунги партийни работници. Това не позволяваше на техния персонал да идва на работа, а в двора на „Консерви Парадайз“ оставаха огромни количества банани, манго, ананаси, чеснов лук и джинджифил, които бавно се скапваха.

Беба Кочама съзнаваше, че колкото е възможно по-бързо трябва да махне Аму от Айеменем.

Постигна го със средствата, които владееше най-добре. Напояваше своите ниви и отглеждаше своята реколта за сметка на чуждите страдания. Впи зъби като плъх в самата сърцевина на скръбта на Чако. Там постави лесно достижим отдушник за безумния му гняв. Не й беше трудно да покаже, че всъщност Аму е главната виновница за смъртта на Софи Мол. Аму и нейните двуяйчни близнаци.

Чако, който в скръбта си чупеше врати, беше само един тъжен бик, вързан с въже, чийто край държеше Беба Кочама. Нейна беше идеята да принудят Аму да си събере багажа и да се махне. А Еста да бъде „върнат“.

20 Мадраска поща

И тъй на гарата на пристанище Кочин Еста стои до покрития с решетка прозорец на влака. Посланик Е. Пелвис. Воденичен камък с алаброс. И изпълнен с воднистозелено, подобно на застояла вода, пълна с буци и морски водорасли, плискащо се, бездънно-пълнодънно чувство. Куфарът с неговото име беше под седалката. Кутията му със закуска от сандвичи с домати и Орловото му шише с нарисуван орел стояха на сгъваема масичка пред него.

Седналата до него жена в лилаво-зелено сари и с диаманти като лъскави пчели в двете й ноздри, която ядеше, му поднесе кутия с жълти сладкиши. Еста поклати глава. Тя се усмихна и започна да го увещава, кротките й очи се скриха в гънките зад очилата й. Устата й млясна със звук на целувка.

— Опитай. Мноого са сладки — каза тя на тамилски. Ромбо мадурам.

— Сладки са — поясни на английски най-голямата й дъщеря, която беше на възрастта на Еста.

Еста отново поклати глава. Жената разроши косата му и му развали алаброса. Семейството й (съпруг и три деца) вече ядяха. Големи, кръгли, жълти трохи от сладкишите са ронеха върху седалката. Влакът потрепери под краката им. Синята нощна лампа още не светеше.

Синчето на ядящата жена я запали. Ядящата жена я изгаси. Тя обясни на детето, че това е лампа за през нощта. Не за когато са будни.

Всичко в първокласния влак беше зелено. Зелени седалки. Зелени легла. Зелени вериги, тъмнозелени или светлозелени.

За спиране на влака дръпни веригата беше написано в зелено.

Аз енарипс ан акалв инпърд атагирев — помисли си Еста в зелено.

През решетката на прозореца Аму стисна ръката му.

— Пази си билета — каза устата на Аму. Устата, която се мъчеше да не заплаче. — Ще минат да го проверят.

Еста кимна към лицето на Аму, вдигнато нагоре под прозореца на влака. Кимна към Рахел, дребна и изцапана с мръсотията на гарата. Тримата бяха свързани от нещо, което всеки таеше в себе си — че бяха обичали един мъж до смърт.

Вестниците не бяха писали за това.

Минаха години, преди близнаците да разберат каква е била ролята на Аму в онова, което се случи. На погребението на Софи Мол и в дните преди Еста да бъде „върнат“ те виждаха подутите й очи и с детската егоцентричност смятаха, че вината за нейната скръб е изцяло тяхна.

— Изяж си сандвичите, преди да се овлажнят — каза Аму. — И не забравяй да пишеш.

Тя опипа ноктите на ръчичката, която държеше и извади един черен полумесец мръсотия изпод нокътчето на палеца.

— И пази любимото ми дете вместо мене. Докато дойда да го взема.

— Кога, Аму? Кога ще дойдеш да го вземеш?

— Скоро.

— Но кога? Точно кога?

— Скоро, миличкия ми. Щом мога.