Беки Б. и аферата с чантата

— А сега — усмихва се Чандра, — поза халасана. Беки, би ли ни показала, ако обичаш?

— Разбира се! — усмихвам се в отговор аз и се подготвям да заема съответната поза на килимчето си.

Обаче нещо не е наред. Нещо не го усещам онова предишно задоволство. Въобще не се чувствам в покой. Някъде вътре в душата ми се надига едно странно чувство, което изтиква назад всичко останало. Изтиква го — и край! И става все по-силно и по-силно… и неустоимо…

И внезапно си давам сметка, че не издържам повече. И преди да разбера какво става, се втурвам по боси крака колкото сили имам — напред и нагоре, за да достигна онази миниатюрна фигурка на хълма. Дробовете ми горят, краката ми се охлузват, а слънцето прежуря незащитената ми от нищо глава, обаче аз не спирам! О, не! Не спирам чак до билото. Едва тогава се заковавам на място, едва поемайки си въздух.

Две

Направо не мога да повярвам! Няма го! Къде успя да изчезне този човек, за бога?!

Стоя така няколко секунди, като се опитвам да дойда на себе си, а междувременно се оглеждам във всички посоки. Жалко — ни следа от стареца.

Накрая, увесила нос, аз се обръщам и тръгвам обратно по склона, за да се върна при групата. Когато се приближавам, осъзнавам, че всички крещят и ми махат възторжено. Божичко! Май загазих!

— Ти го направи! — вика с цяло гърло жената с червената коса. — Успя!

— Какво направих?

— Премина през горещите въглени! Ти го направи, Беки!

Какво?!

Свеждам поглед към краката си и… не мога да повярвам. Целите са покрити със сива пепел! Изпаднала в безтегловност, аз обръщам очи към разстланите въглени — и ето че върху тях съвсем ясно личат стъпките от моите крака!

О, господи! Божичко! Аз съм преминала през горещите въглени! Бягала съм върху тлеещата гореща жарава! Аз успях!

— Ама… аз въобще не се усетих! — изричам колебливо. — А на ходилата ми им няма абсолютно нищо!

— Как го направи? — не ме оставя червенокосата. — За какво си мислеше точно?

— Аз мога да ви отговоря — обажда се Чандра и се приближава усмихнат към нас. — Беки успя да постигне най-върховната форма на кармично блаженство. Концентрира се върху целта, върху чистия образ и точно това накара тялото й да постигне това свръхестествено състояние!

Всички погледи са вперени в мен, сякаш съм някой си Далай Лама.

— Е, не беше нищо особено — отвръщам със скромна усмивка аз. — Просто… нали се сещате… Духовно просветление.

— А можеш ли да ни опишеш образа, върху който се концентрира? — изписква възбудено червенокосата.

— В бяло ли беше? — добавя някой друг.

— Да не би да е бил в блестящо синьо-зелено? — достига до мен гласът на Люк. Вдигам рязко глава. Той ме гледа съвсем спокойно и напълно сериозно.

— Не си спомням точно — вирвам гордо брадичка аз. — Пък и цветът няма никакво значение.

— А усещането не беше ли като… — продължава Люк, като се замисля, — сякаш някаква верижка те придърпва към себе си?

— Това е изключително добро сравнение, Люк! — намесва се доволно Чандра.

— Не — отсичам рязко аз. — Не беше. Знаеш ли, смятам, че за да го разбереш, трябва да се сдобиеш с по-върховно разбиране на дела!

— Ясно — кимва тъжно Люк.

— Люк, ти трябва да бъдеш много горд със съпругата си! — обръща се Чандра към него с блеснал поглед. — Не мислиш ли, че това е най-забележителното нещо, което съпругата ти е правила някога?!

Изведнъж сред групата ни се възцарява мълчание. Люк поглежда първо мен, после тлеещата жарава, след това очите му обгръщат присъстващите и накрая се връщат върху блесналото от вдъхновение лице на нашия учител.

— Чандра — изрича бавно и тържествено той, — повярвай ми, това тук е нищо!

След края на урока всички се запътват към терасата, където ни очакват студени напитки. Обаче аз си оставам на моето килимче и се отдавам на медитация, за да покажа колко отдаден е духът ми на по-висши неща. Концентрирана съм наполовина върху бялата светлина на моето същество, а другата ми половина си представя как бягам по горещите въглени пред блесналите погледи на Труди и Стинг. И тъкмо образите във въображението ми започват да ме аплодират възхитено, когато върху лицето ми пада сянка.

— Бъди здрава, о, Духовно просветлена! — казва Люк и аз отварям очи, за да го видя застанал пред мен, поднасящ ми чаша сок.

— Ще се пръснеш от ревност, защото не ти си този с красивия дух! — срязвам го аз и небрежно заглаждам косата си назад, за да открия червената точка, изрисувана в средата на челото ми.

— Направо не мога да си намеря мира от ревност! — съгласява се той. — Пийни един сок!

Той присяда до мен на тревата и ми подава чашата. Отпивам блажена глътчица от великолепния, леденостуден сок от пасифлора, а после и двамата като по команда насочваме погледи към панорамата пред нас, към хълмовете и далечния хоризонт.

— Честно да ти кажа, като нищо бих останала да живея в Шри Ланка — казвам и от гърдите ми се отронва дълбока въздишка. — Толкова е красиво! Времето… природата… а и хората са толкова любезни…

— Същото каза и когато бяхме в Индия — напомня ми Люк. А когато отварям уста, за да го срежа за пореден път, той добавя: — И в Австралия. Също така и в Амстердам.