Читаем Беки Б. и аферата с чантата полностью

— А сега — усмихва се Чандра, — поза халасана. Беки, би ли ни показала, ако обичаш?

— Разбира се! — усмихвам се в отговор аз и се подготвям да заема съответната поза на килимчето си.

Обаче нещо не е наред. Нещо не го усещам онова предишно задоволство. Въобще не се чувствам в покой. Някъде вътре в душата ми се надига едно странно чувство, което изтиква назад всичко останало. Изтиква го — и край! И става все по-силно и по-силно… и неустоимо…

И внезапно си давам сметка, че не издържам повече. И преди да разбера какво става, се втурвам по боси крака колкото сили имам — напред и нагоре, за да достигна онази миниатюрна фигурка на хълма. Дробовете ми горят, краката ми се охлузват, а слънцето прежуря незащитената ми от нищо глава, обаче аз не спирам! О, не! Не спирам чак до билото. Едва тогава се заковавам на място, едва поемайки си въздух.

<p>Две</p>

Направо не мога да повярвам! Няма го! Къде успя да изчезне този човек, за бога?!

Стоя така няколко секунди, като се опитвам да дойда на себе си, а междувременно се оглеждам във всички посоки. Жалко — ни следа от стареца.

Накрая, увесила нос, аз се обръщам и тръгвам обратно по склона, за да се върна при групата. Когато се приближавам, осъзнавам, че всички крещят и ми махат възторжено. Божичко! Май загазих!

— Ти го направи! — вика с цяло гърло жената с червената коса. — Успя!

— Какво направих?

— Премина през горещите въглени! Ти го направи, Беки!

Какво?!

Свеждам поглед към краката си и… не мога да повярвам. Целите са покрити със сива пепел! Изпаднала в безтегловност, аз обръщам очи към разстланите въглени — и ето че върху тях съвсем ясно личат стъпките от моите крака!

О, господи! Божичко! Аз съм преминала през горещите въглени! Бягала съм върху тлеещата гореща жарава! Аз успях!

— Ама… аз въобще не се усетих! — изричам колебливо. — А на ходилата ми им няма абсолютно нищо!

— Как го направи? — не ме оставя червенокосата. — За какво си мислеше точно?

— Аз мога да ви отговоря — обажда се Чандра и се приближава усмихнат към нас. — Беки успя да постигне най-върховната форма на кармично блаженство. Концентрира се върху целта, върху чистия образ и точно това накара тялото й да постигне това свръхестествено състояние!

Всички погледи са вперени в мен, сякаш съм някой си Далай Лама.

— Е, не беше нищо особено — отвръщам със скромна усмивка аз. — Просто… нали се сещате… Духовно просветление.

— А можеш ли да ни опишеш образа, върху който се концентрира? — изписква възбудено червенокосата.

— В бяло ли беше? — добавя някой друг.

— Да не би да е бил в блестящо синьо-зелено? — достига до мен гласът на Люк. Вдигам рязко глава. Той ме гледа съвсем спокойно и напълно сериозно.

— Не си спомням точно — вирвам гордо брадичка аз. — Пък и цветът няма никакво значение.

— А усещането не беше ли като… — продължава Люк, като се замисля, — сякаш някаква верижка те придърпва към себе си?

— Това е изключително добро сравнение, Люк! — намесва се доволно Чандра.

— Не — отсичам рязко аз. — Не беше. Знаеш ли, смятам, че за да го разбереш, трябва да се сдобиеш с по-върховно разбиране на дела!

— Ясно — кимва тъжно Люк.

— Люк, ти трябва да бъдеш много горд със съпругата си! — обръща се Чандра към него с блеснал поглед. — Не мислиш ли, че това е най-забележителното нещо, което съпругата ти е правила някога?!

Изведнъж сред групата ни се възцарява мълчание. Люк поглежда първо мен, после тлеещата жарава, след това очите му обгръщат присъстващите и накрая се връщат върху блесналото от вдъхновение лице на нашия учител.

— Чандра — изрича бавно и тържествено той, — повярвай ми, това тук е нищо!

След края на урока всички се запътват към терасата, където ни очакват студени напитки. Обаче аз си оставам на моето килимче и се отдавам на медитация, за да покажа колко отдаден е духът ми на по-висши неща. Концентрирана съм наполовина върху бялата светлина на моето същество, а другата ми половина си представя как бягам по горещите въглени пред блесналите погледи на Труди и Стинг. И тъкмо образите във въображението ми започват да ме аплодират възхитено, когато върху лицето ми пада сянка.

— Бъди здрава, о, Духовно просветлена! — казва Люк и аз отварям очи, за да го видя застанал пред мен, поднасящ ми чаша сок.

— Ще се пръснеш от ревност, защото не ти си този с красивия дух! — срязвам го аз и небрежно заглаждам косата си назад, за да открия червената точка, изрисувана в средата на челото ми.

— Направо не мога да си намеря мира от ревност! — съгласява се той. — Пийни един сок!

Той присяда до мен на тревата и ми подава чашата. Отпивам блажена глътчица от великолепния, леденостуден сок от пасифлора, а после и двамата като по команда насочваме погледи към панорамата пред нас, към хълмовете и далечния хоризонт.

— Честно да ти кажа, като нищо бих останала да живея в Шри Ланка — казвам и от гърдите ми се отронва дълбока въздишка. — Толкова е красиво! Времето… природата… а и хората са толкова любезни…

— Същото каза и когато бяхме в Индия — напомня ми Люк. А когато отварям уста, за да го срежа за пореден път, той добавя: — И в Австралия. Също така и в Амстердам.

Перейти на страницу:

Похожие книги